Следователно останалата част от романа нямаше да се случи. Страниците щяха да останат празни. Нямаше да бъде написана една от най-великите любовни истории на всички времена. Нямаше да има Елизабет и господин Дарси. Нямаше да има „Гордост и предразсъдъци“. Книгата нямаше да съществува. За всичко това вината щеше да е моя. Също като кръгчетата, които се образуват, щом някой камък цопне във водата, ефектът щеше да е поразителен.
Представете си само. Нямаше да има Колин Фърт в прословутата сцена на езерото, нито пък Матю Макфейдън щеше да крачи в мъглата, нямаше да има и Марк Дарси за Бриджет Джоунс.
При мисълта за всички побеснели фенове на Бриджет Джоунс направо ми прилошава.
Само че господин Дарси се върна. Това обяснява защо страниците вече не са празни. Той се е върнал към собствения си живот, забравил е за мен и така е била създадена една от най-прекрасните любовни истории.
Не можете ли да повярвате?
Опитайте! Може би всеки има нужда да повярва в невероятното поне веднъж. На мен ми се иска да вярвам, че белият копринен шал пред катедралата е на господин Дарси, а не на някой непознат, който го е изпуснал съвсем случайно. Все още го пазя. Държа го в чекмеджето при бельото си. За съжаление вече не мирише на онзи сексапилен парфюм. Трябваше да го изпера, след като си избързах сополивия нос с него, затова сега мирише на омекотител. Въпреки това понякога го вадя, слагам го на врата си и се отдавам на фантазии.
После, разбира се, го прибирам обратно в чекмеджето.
— Ем, ще дойдеш ли да подпишеш?
Стела се провиква и аз се обръщам към нея. Застанала е на вратата, наметната с малиновата пелерина, и размахва някакви документи. Усмихвам се. Не е свалила пелерината, откакто й я подарих. Цели три седмици ходи с нея. Съседите й започнаха да я наричат Червената шапчица. На нея изобщо не й пука. Тя е на седмото небе. Дали не трябва да кажа в рая на „Топ шоп“?
— Веднага — провиквам се аз, допивам последната глътка кафе и тичам към нея. — Казвай. — Влизам в магазина. — Какво има?
— Какво да има? — пита невинно тя, въпреки че личи колко е гузна.
— Какво става между вас с Фреди? — настоявам аз, облягам се на една от масите, осветена от слънцето. Става ми топло.
— Няма нищо за казване — продължава тя и ми подава документите. — Хайде, шефке, подписвай.
Поемам листата от нея.
— Не ми се подмазвай с това шефке. И двамата с Фреди се опитвате да ми пробутате вашето „нищо“. — Грабвам химикалка и се подписвам. — А това означава, че има нещо. Същото е като двойно отрицание.
Стела стисва уста и ме наблюдава замислено. Личи си, че я спипах с това двойно отрицание.
— Добре де — въздиша тя и вдига ръце като някоя отчаяна еврейска майка. — Предавам се. Двамата се срещаме.
Поглеждам я с огромно удоволствие. Как само се радвам.
— Стела! Това е фантастично! Защо не ми каза по-рано? Знаеш, че много харесвам Фреди. Господи, кога стана?
— Когато се върнах от Мексико — отвръща тя и се усмихва предпазливо. — Чакаше ме, когато се върнах, беше ми направил страхотен чийзкейк, нали знае кой ми е любимият, и двамата си останахме вкъщи, ядохме много, говорихме си и… — Тя млъква и разтърсва коса. Наскоро боядиса връхчетата в черно. — Разбрах колко много ми е липсвал, докато ме е нямало. Още преди Скот да се окаже пълен гадняр, ми липсваше. Мислех си, че е станало така, защото живеем заедно, че сме свикнали един с друг, но се оказа много повече.
Тя застава до мен на слънце.
— Ще ти призная, че ни е много добре заедно — доверява тя.
— Здрасти — сопвам се възмутено аз. — Че кой ти разправяше същото от месеци?
Тя се ухилва виновно.
— Знам, знам. Просто не слушах…
— И какво е да спиш със съпруга си? — питам аз и я сръчквам с лакът.
Тя се изчервява.
— Ако не друго, то поне знам, че на сутринта все още ще ме уважава — отвръща тя и двете избухваме в смях.
Прекъсва ни звънът на телефона й и Стела скача, за да се обади. След малко се провиква:
— Обажда се Спайк — гаджето ти.
Мой ред е да се изчервя.
— Престани — съскам аз, хуквам и грабвам слушалката.
Не съм ядосана, само се преструвам. Много ми е приятно, когато хората наричат Спайк мое гадже. Аз самата умирам да го наричам гадже. Изпращам му разни смешни картички, които откривам из разни бутици в Сохо, пращаме си весели имейли, говорим по телефона часове наред, а аз си лежа в леглото и броя дните до пристигането му в Ню Йорк (остават четири дни, вече знам, по-точно казано, три дни и двайсет и четири часа и приблизително четирийсет и пет минути), драскам името му върху бели листа, докато съм на работа, пиша думата любов, след това отново, този път деля буквите, след това ги свързвам и…