— Да ми звъннеш от Мексико и да ми кажеш как са маргаритите.
— Задължително — тя кима и ми отправя прословутата си усмивка. Дръпва веригата и отваря вратата. — А, между другото… — започва тя и спира на вратата, — сенките са страхотни. — Намигва ми и тръгва по коридора.
Четвърта глава
Единайсет часа по-късно съм се наредила пред гише на английската митница на летище „Хийтроу“, скапана съм след полета, но и невероятно развълнувана. Не мога да си намеря място от възбуда. Все още не мога да повярвам, че е истина, че най-сетне съм в Англия. В Англия!
— Следващият!
Потискам хипопотамска прозявка, вдигам поглед и забелязвам, че мрачна жена на средна възраст с къса къдрава коса и очила ми дава знак да напредна.
— Колко време ще останете във Великобритания? — пита тя с леден глас, когато приближавам гишето.
— Една седмица — отвръщам аз и се усмихвам приветливо.
Усмивката ми няма абсолютно никакъв ефект. Тя грабва паспорта ми, оглежда го мрачно и започва да барабани ожесточено по клавиатурата.
— Каква е целта на посещението ви?
— На екскурзия съм — обяснявам доволно аз.
Без да вдига поглед, жената намества очилата и продължава да барабани със стиснати устни.
Въодушевлението ми заплашва да избликне. Мълчанието й ме изнервя. Все едно че съм направила нещо нередно като например да крада бонбони и да ги стискам в шепа. Господи, не ми казвай, че имам криминално досие, което е влязло и в английската база данни. Добре де, бях едва на единайсет, дрехите бяха на Барби, въпреки това… Да, имам престъпно минало.
Захапвам долната си устна, което правя единствено когато съм много нервна, но дори и тогава се опитвам да се владея, защото знам, че е доста грозно.
— Каква е тази екскурзия? — пита жената и започва да рови паспорта ми. Мръщи се, когато вижда снимката ми, която съвсем не е лоша, и отново се навежда над клавиатурата. Ама какво толкова пише? Да не би да съчинява есе? Може би доклад за полицията!
Стомахът ми се свива.
— Специална екскурзия за почитатели на литературата — грача аз, а гласът ми звучи доста странно. Прочиствам си гърлото и преглъщам няколко пъти. — Една седмица в провинцията, за да се запозная със света на Джейн Остин и „Гордост и предразсъдъци“ — добавям гузно аз.
Като че ли на нея й пука, казвам си силно притеснена аз.
— „Гордост и предразсъдъци“ ли? — надига глас тя. Пръстите й застиват на клавиатурата. — „Гордост и предразсъдъци“ ли казахте?
Жената направо подскочи, като чу.
— Ами, да — кимам несигурно аз.
Тя вдига поглед, лицето й е поруменяло от вълнение.
— Леле, направо не мога да повярвам! Обожавам „Гордост и предразсъдъци“! — писка тя високо. Притиска ръка към униформата си и ми отправя завладяваща усмивка. — Съвсем наскоро гледах на DVD филма с Кира Найтли. Беше страхотен!
Направо не мога да повярвам на трансформацията.
— Ами… да… — заеквам аз.
Тя се отпуска назад на стола си, разкопчава най-горното копче на блузата си и започва да си вее с моя паспорт.
— Ами господин Дарси! — Извива очи, след което ме поглежда похотливо. — Страшно сексапилно парче. — Навежда се напред и намига заговорнически. — Честно да ви кажа, не бих го изхвърлила от леглото си — шепне тя и се киска като ученичка.
Зяпнала съм я и не мога да повярвам. Знам, че господин Дарси има невероятен ефект върху жените, но това, което става пред погледа ми, е направо невероятно.
Няколко минути по-късно вече сме минали на ти и Берил ми разказва, че наскоро се била развела със съпруга си Лен, взела решение да работи по Коледа и как само й се иска да бе разбрала за моята екскурзия…
— Миличка, направо е чудесно — тя ми се усмихва топло и ми връща паспорта. — Предпочитам да прекарам празниците с господин Дарси вместо с разни откачени типове. Може пък догодина да стане.
— Ако искаш, ще ти кажа какви са възможностите — предлагам любезно аз.
— Наистина ли? — Берил се усмихва и надрасква нещо на лист. — Това е имейлът ми.
Посягам към листчето и тя стиска топло ръката ми.
— Да прекараш добре.
— Благодаря, Берил — усмихвам се аз и пъхвам паспорта в джоба си.
Махам й за довиждане, потеглям куфара на колелца и минавам без всякакъв проблем през митницата. Преди да изляза, се обръщам назад. В този момент Берил излайва: „Следващият“ и аз забелязвам как усмивката й се преобразява в страховито мрачно изражение, докато очаква следващия пътник.
— Колко време ще останете във Великобритания?