Размекнала съм се и му отправям първата си искрена усмивка тази вечер. Може пък да не съм била права. Може да не е толкова лош.
Без да се поколебае, той се хвърля на задната седалка и хлопва вратата.
— Благодаря за приятната вечер — казва той, подал глава през прозореца. — Весели празници!
— Ей, ти! — изкрещявам аз най-сетне. — Ти ми открадна…
Само че таксито потегля със свирене на гуми.
Изоставена на затрупания от сняг тротоар, аз гледам след фаровете на отдалечаващия се автомобил и въпреки че съм страшно ядосана, усещам как ми се доплаква. Очите ми парят от сълзи и аз мигам бързо. Ама какво ми става? Това е просто смешно. Този тип е пълен кретен. Не съм разстроена. Добре съм, съвсем добре съм. Подсмърчам, натъпквам ръце в джобовете и се отправям към станцията на метрото.
— Трябваше да викнеш ченгетата.
На следващата сутрин вече съм на работа в „Макензи“, малката семейна книжарница, на която съм управител. Вдигам поглед към Стела, асистентката ми, която се е качила на една стълба и подрежда книги.
— Защо? Задето открадна първото такси ли? — Усмихвам се отнесено и й подавам нови заглавия. — Моля ви, господин полицай, мъжът, с когото имах среща, ми отмъкна таксито под носа. Не е никакъв джентълмен. Арестувайте го.
— Не заради това — отвръща тя, подпира ръка на ханша и се прави на ужасена. — Защото е бил с панталони с басти!
Със Стела се запознах, когато дойде на интервю и ме заля с невероятните си познания по литература. Поне така си въобразявах, че ще стане, след като прочетох автобиографията й. Въпреки това, пет минути след началото на интервюто ми стана ясно, че за нея книгите са онези прашни неща, които се редят в библиотеките. Бе завършила колеж по моден дизайн и никога през живота си не бе пипвала книга, мислеше, че „Тезоръс“1 е вид динозавър и най-накрая призна, че единственото, което чете, е хороскопът.
— Поне беше честна, а честността е много важна — изтъкнах аз пред господин Макензи, собственика, като основание за това, че съм я наела. Честно казано, тя ми се стори най-малкото от поредица от злини. С бебешко розовата си коса и странни, асиметрично провиснали дрешки за моден инвалид като мен, стряскащо модерната Стела ми се стори много по-интересна от останалите кандидати — Белинда, лудата интернет маниачка, която сама призна, че всяка вечер сядала на канапето, за да обнови блога си в „Май спейс“, или почти четирийсетгодишния Патрик, който все още живееше с родителите си и обожаваше „модерен джаз“.
Виждате ли? Просто нямах избор.
Три години по-късно, след като премина през всички цветове на дъгата, двете с нея станахме първи приятелки и макар да съм й шефка, през повечето време не се чувствам като такава. Сигурно защото всеки път, когато й наредя нещо, Стела си прави оглушки.
— Говоря ти сериозно, Емили, трябваше да му фраснеш един на тъпия Джон, та свят да му се завие — продължава тя и замахва с юмруци към книгите на полицата. — Ако беше откраднал моето такси, направо щях да го убия.
— Не се съмнявам — кимам аз. Под шантавите тоалети и съвършено подбрани аксесоари се крие нрав на ротвайлер. Веднъж Стела за малко да убие бившия си приятел, като го напръскала с лют спрей, докато спорели кой ще спечели „Сървайвър“. Спреят предизвикал пристъп на астма и му се наложило да прекара нощта в спешно отделение.
— Какво ще правиш сега?
— Ще изтрия номера му. — Свивам рамене и дръпвам тиксото, с което е залепен един от кашоните. Стела ме поглежда съчувствено от върха на стълбата.
— Мама му стара! Извинявай, Ем. Това е много тъпа работа.
— Вече ми мина — отвръщам аз и се опитвам да говоря ведро и незаинтересовано. — Не се притеснявай. Не съм разстроена заради снощи. По-скоро съм отегчена.
Опитвам се да се преструвам на смела, но, честно казано, снощи направо се смачках. Не че Джон ме разстрои. Той просто бе последната капка, която преля чашата. С други думи, срещата направо ме пречупи. Реших, че приключвам с тази част. Никакви разочарования повече, никакви разбити надежди, никакви противни срещи. Приключих завинаги.
— Знаеш ли, имам една приятелка със страшно готин брат, който току-що се е разделил с приятелката си…
— Не, благодаря, не става — клатя решително глава.
— Ама страшно е готин — настоява Стела.
— Щом е толкова готин, защо са се разделили?
Стела потрива нос с длан и пъстрите й дървени гривни подрънкват шумно. Според Стела етническите елементи в облеклото са новият хит.
— Не съм много сигурна. Май беше заради пиенето му…
Не мога да повярвам!
— Да не би да се опитваш да ме събереш с алкохолик? — ахвам възмутено аз.