Нахлузвам ботушите и дебелото си палто и слизам долу. От рецепцията мога да взема велосипед под наем с кошница. Ще приличам на госпожица Марпъл22, но това е последната ми грижа в момента. Мятам се на седалката и се отправям към града.
Много е приятно, когато си на колело. Пълня гърди със студения въздух и натискам педалите. Пътят скоро се разделя на две, къщите се разреждат и около мен е само полето. Продължавам напред. Не забелязвам, че бедрата ме болят, нито че студеният въздух разрошва косата ми. С всяко завъртане ставам по-спокойна, по-уверена, градът е някъде зад мен, а аз се качвам все по-нагоре и по-нагоре. Нищо друго няма значение, само това. Да караш велосипед е простичка работа. Натискаш педалите и се придвижваш напред. Не може ли и животът да е също толкова прост?
След известно време мускулите ми буквално горят, аз слизам от велосипеда и се облягам на металната порта на каменна ограда. Пред мен има гора и през дърветата се вижда замъкът.
Сигурно е същият, до който ходих вчера с господин Дарси. Как се казваше? А, да, спомням си — замъкът Шам, — защото не бил истински.
Поемам към него. Хълмът е доста стръмен и бързо се уморявам. Не ми стига дъх и забавям. Тук вече е по-трудно. Пътеката не се вижда, стърчат скали, проточили са се корени и човек като нищо може да се пребие — един господ знае как съм успяла да яздя снощи, — но след около пет минути излизам от гората. Замъкът се пада от дясната ми страна, но на дневна светлина изглежда съвършено различен. Съвсем не беше такъв снощи. Направен е от типичния за Бат кремав камък. Снощи ми изглеждаше истински, но сега, отблизо, личи, че е едно нищо.
Сигурно през лятото тук е пълно с туристи, но сега няма никой. Сядам на тревата, опирам глава на каменната стена и не мога да се наситя на гледката. Зад мен, заобиколен от седем хълма, се намира град Бат с грегорианската си архитектура, която изглежда внушителна, когато си насред града, а оттук прилича на миниатюрен макет, направен от някой архитект.
Потривам подпухналите си очи и вдигам глава към сивото небе над мен. Май ще вали. Типичен новогодишен ден. Само че не е точно така. Няма нищо обикновено в този ден. Отново ми става тъжно и аз въздишам. Не мога да мисля повече. Прекалено уморена съм. Снощи не съм спала. И след всичко преживяно на бала, сътресението и разкритията единственото ми желание е да затворя очи за момент и да пропъдя всички мисли.
След малко усещам нещо топло на лицето си и отварям очи. Забелязвам, че слънцето е изплувало иззад един облак. Ярките му лъчи пронизват синевата и аз заслонявам очи, за да се огледам. Забелязвам, че някой се приближава. Присвивам очи. Мъж е. Освен това е на кон.
Господин Дарси!
Обзема ме радост, докато препуска към мен, бузите му са поруменели от януарския вятър, а тъмните му вежди са надвесени над очите.
— Надявах се да ви открия тук — заявява той, слиза от коня и пристъпва към мен.
Усмихвам се и скачам, за да го посрещна. След всичко, което се случи, имам желание да го прегърна, някой да ме притисне до себе си и да ме увери, че всичко ще се оправи.
Импулсивно го прегръщам и заравям лице в широкото му рамо.
— Да знаеш как се радвам да те видя — въздъхвам аз, затварям очи и вдъхвам познатия парфюм.
Радостта ми се смесва с облекчение. Господи, рамото му е съвършено, само да поплачеш, мисля си аз и усещам как напрежението в тялото ми се оттича.
Забелязвам, че той не ме е прегърнал и едва сега разбирам, че стои като вдървен. Аз съм тази, която го е прегърнала. Гърбът му е изпънат, отпуснал е ръце отстрани.
Отдръпвам се засрамена.
— Ъъъ… честита Нова година — подхвърлям тихо аз.
— Да, наистина. — Господин Дарси се прокашля и забожда поглед в земята. За пръв път разбирам какво е да излезеш с мъж, който прекалено много мисли и потиска чувствата си. В книгата ми се струваше невероятно сексапилен, но в действителност предпочитам мъж, който ще ме прегърне като мечка.
— Търсих ви — започва той, стиска ръце зад гърба си и дори без специалист по езика на тялото ми става ясно, че той се чувства неудобно от емоционалния ми изблик.
Вината не е негова, казвам си аз и започвам малко да го съжалявам. Сигурно дамите по негово време не са се хвърляли на вратовете на мъжете и не са очаквали мечешки прегръдки. Давали са им само по някой „нишан“.
Той преглъща с усилие и среща погледа ми.
— Притеснявах се за вас, Емили. Снощи се върнах до конюшнята с надеждата, че ще ви намеря там жива и здрава. Открих Светкавица, но от вас нямаше следа. Затова отскочих и до хотела ви. Прозорецът ви не светеше, а беше доста късно… — Той си поема дъх и се овладява. — Много се радвам, че не сте ранена.
22
Героиня от романите на Агата Кристи. Възрастна достолепна дама, която разкрива убийства. — Б.пр.