Господи, покрай всичко, което се случи, съвсем забравих, че последния път, когато го видях, той падна от коня. Едва сега се сещам, че не съм го попитала как се чувства. Най-лошото е, че досега изобщо не бях и помислила за него.
— Благодаря — усмихвам се аз. — Ами ти? Видях те, че падна…
— Конят ме хвърли — настръхва той.
— Точно така, конят те хвърли — повтарям аз, леко засегната от факта, че той ме е поправил.
— Добре че съм опитен ездач и не се нараних.
— На това му се казва късмет.
— Късметът няма нищо общо с цялата работа, Емили — натяква арогантно той.
Разбра ли сега, моето момиче?
Спомням си нещо от „Гордост и предразсъдъци“: „Човек няма защо да се чуди как така изтънчен млад мъж от знатно семейство и богат е толкова самоуверен. Та той има всичкото право да показва гордостта си.“
— Обядвали ли сте? — пита той.
Вече говори по-любезно, но аз имам желание да се позаяждам с него. Как може да е толкова арогантен? Но пък не съм хапвала нищичко, пих само кафе на закуска. Стомахът ми шумно възвестява недоволството си.
— Още не съм — мрънкам аз.
— Чудесно, донесъл съм нещичко. — Той кима и се връща при коня.
Става ми неприятно. А, не, в никакъв случай. Дупето още ме боли и не мога и да помисля отново да се кача на кон. Този път ще откажа.
— Не се притеснявайте — започва той, когато забелязва изражението ми. — Няма да е като последната изненада.
Развързва от седлото малка кошница за пикник и дебело вълнено одеяло. Разгъва го и го слага на земята. Отваря кошницата и започва да вади и подрежда разни неща.
— Имаме хляб, грозде, сирене, пастет от гъши дроб, бутилка първокласно бордо, което да прокара храната.
— Иха — ахвам стъписана аз.
— Имаме и прибори, и чинии — продължава той.
Забравете за пластмасовите прибори и чинийките от пресован картон. Той е донесъл истински сребърни ножове и бели чинии от костен порцелан.
— Донесох и за вас нещо, за да ви е топло — добавя той и разгъва огромна кожа.
— Много си мил — усмихвам се аз. Обичта ми към него набъбва. Е, малко е арогантен, но какво чак толкова? Освен това е внимателен, убеждавам се аз, докато той сяда до мен на одеялото и ме завива с кожата.
След това внимателно подрежда чиниите, вади великолепен сребърен нож със седефена дръжка и започва да реже възтънки парченца сирене и хляб. След това отваря бурканчето с пастет, постила колосана бяла салфетка, избърсва гърлото, за да няма и троха пастет. Най-сетне се заема с гроздето — оглежда всяко зрънце и слага по едно върху всяка хапка.
Наблюдавам го като омагьосана. Господи, толкова е изискан, толкова внимателен, забелязвам аз, когато ми подава чинията.
— Много благодаря — усмихвам се аз и лапвам гроздето. Ммм, вкуснотия. Захапвам нетърпеливо сиренето с хляб и вдигам поглед към господин Дарси. Стиснал ножа и вилицата, той разрязва зърното на две, след това малко кубче сирене, накрая ги бодва на вилицата и лапва.
Маниерите му са безупречни. Малко смутена, аз натъпквам остатъка от хляба и сиренето в устата си и едва сега забелязвам, че цялото ми палто е покрито с трохи. Господи, какво съм прасе! Первам ги и забелязвам, че той ме наблюдава любопитно.
— Ама и аз каква съм мърла — смея се засрамено.
Чакам и той да се засмее с мен, но той отвръща:
— Забелязах.
Продължава да си похапва сладко.
Обзема ме смътно притеснение, но аз не му обръщам никакво внимание и посягам към ножа и вилицата. Също като него се опитвам да бодна зърното грозде на вилицата. Само че в мига, в който зъбчето пронизва външната обвивка, пръсва сок и семенцата изскачат. Едно се лепва на ризата на господин Дарси. Естествено, нали няма къде другаде!
— Опа, мамка му — ахвам аз ужасена.
Той се намръщва, оставя ножа и започва да попива колосаният бял памук със салфетка.
— Боже, съжалявам — продължавам да се извинявам аз.
— Няма нищо, не се притеснявайте — отвръща той и продължава да се бърше.
— Сигурна съм, че ще излезе — уверявам го.
— Нима? — Кима, сипва вода върху салфетката и отново се заема с петното.
Ама вече няма петно, мисля си аз, докато го наблюдавам как трескаво бърше. Започва да ме доядява. Това неговото не е ли малко прекалено? Става въпрос за грозде.
— Когато се прибереш, сложи малко сол и го накисни в мивката.
— Благодаря ви. Ще предам предложението ви на някого от слугите.
— Слуги ли? — писвам аз. Господи, бях забравила колко е надменен. Че кой, освен кралицата има слуги?
— Да, разбира се — отвръща той. — Не може да нямате слуги в Америка.