Думите му звучат толкова комично, че аз едва удържам смеха си. Опитвам се да си представя домашна помощница и иконом, които ми се кланят, щом вляза в гарсониерата си. Просто не мога. Първо, няма да има достатъчно място за тримата.
— Напоследък трудно се намира добър персонал — шегувам се с усмивка аз.
Той дори не трепва. Тъй като в момента наливаше вино, може да не е чул, решавам аз и забелязвам как извива бутилката, за да не капне нито капка. Точно така правят в ресторантите.
Опитвам се да бодна ново зрънце грозде и известно време го преследвам с вилицата, докато накрая се предавам. Нали сме на пикник, казвам си аз. Няма защо да сме чак толкова официални. Не сме в някой напудрен ресторант, нали? Отчупвам парче хляб и го използвам, за да си гребна пастет.
— Олеле, това е направо фантастично — ахвам аз. — Ти ли си го правил?
— Не, готвачката.
Естествено. Пак стигаме до прислугата. Вече бях забравила за тях.
— Трябва да взема рецептата. — Опитвам се да разведря малко обстановката. — Ще я отнеса в Америка.
— Кога заминавате?
— След два дни. Утре ще пътуваме до Лайм Парк Хол, а в сряда тръгвам за Ню Йорк.
— Не можете ли да останете още малко?
— С удоволствие… — Спомням си имейла от съпругата на Макензи. — Само че не мога. — Досега не се замислях по този въпрос, но ето че усещам познатото притеснение. Отпивам глътка вино и свеждам поглед към чашата.
— Какво има, Емили? Струвате ми се угрижена.
Господин Дарси говори мило, но аз не му отговарям. Наблюдавам алената напитка и се питам откъде да започна. След като отворих вратата към тревогите си, те отново започват да ме притискат. Спайк, Ърни, господин Макензи…
— Има опасност да загубя работата си в книжарницата — изтърсвам аз след кратко мълчание. — Шефът ми, господин Макензи, може да я продаде. Напоследък не се чувства добре. Разбирам, но… — Въздишам отчаяно. — Просто не знам какво ще правя.
Колко е приятно да изкажеш тревогите си на глас.
— Вие работите?
Вдигам поглед и забелязвам, че господин Дарси е напълно слисан. Имам чувството, че нищо от случилото се през последните дни не го е шокирало чак толкова.
— Аха. В една от най-добрите книжарници в Ню Йорк. „Макензи“ — обяснявам аз с нескрита гордост. Просто не мога да се въздържа. Случва се непрекъснато.
— Вие работите в книжарница? — повтаря той, неспособен да повярва.
Не знам какво точно очаквах, но тук и дума не може да става за проява на разбиране или съчувствие.
— Да, поне за момента.
— Не може да нямате доход от семейството. Може би попечителски фонд?
— Май нямам — ухилвам се аз и се замислям за мама и татко. Попечителски фонд ли? Че те дори картички не ми изпращат. — Както и да е, дори да имах, пак щях да работя. Обожавам работата си.
Господин Дарси прокарва пръсти през косата си и ме оглежда. Май не може да разбере онова, което му казвам.
— Признавам, че съм шокиран, Емили — казва след малко той.
В гласа му личи такова неодобрение, че усмивката ми се стопява.
— Образована жена като вас не бива да работи.
Не смея да помръдна.
— Ами слугите ти? Сред тях няма ли жени? — опитвам се да го парирам аз.
— Естествено, че има. Само че за простолюдието е напълно допустимо да работят като домашни прислужници.
Сега е мой ред да го погледна слисана. „Слуги“ звучеше достатъчно неприятно, но той току-що си позволи да каже „простолюдие“. Поглеждам го леко смръщена. Не мога да повярвам на чутото. Знам, че е аристократ, но нямах представа, че е чак такъв сноб.
— Мястото на жената е у дома. Тя трябва да е съпруга и майка.
А стига, бе! Той сериозно ли говори?
— Това е истински сексизъм — възкликвам аз.
Той ми се струва напълно объркан, сякаш никога не е чувал думата.
Може и да не е, сещам се аз. Сигурно дори няма представа за какво става въпрос. Значи изобщо не трябва да се дразня от него. Да не би да е виновен, че е толкова невеж. Не мога да го обвиня за нещо, за което той дори няма представа.
— Да не би да искате да кажете, че жените, също като мъжете, трябва да работят? — пита надуто той.
Естествено, че мога.
— Разбира се! — повишавам аз глас. — Защо жените да не работят също като мъжете? Моята кариера е особено важна за мен.
— Очевидно в Америка е съвсем различно — заявява мрачно той. — Само че при нас нещата са различни. И много по-порядъчни.
— Глупости на търкалета!
Той пребледнява и се опитва да овладее чувствата си. Докато го наблюдавам, си спомням как Спайк реагира и ми се иска и господин Дарси да каже ако не същото, то поне нещо подобно. Само че той не би направил такова нещо, защото през всичкото време се владее до съвършенство. Доскоро ми се струваше сексапилен, но сега вече ме дразни.