Очите му блестят и когато поглеждам тъмните ириси, осеяни със сиви петънца, си мисля за месеците и годините, през които съм си фантазирала за него. Искало ми се е всеки мъж да е като него.
А сега мечтата ми се е сбъднала. Двамата сме заедно и сме на ръба да се скараме.
— Виж, не исках да ти се сопна — започвам аз. Първо Спайк, след това господин Дарси. Ама какво ми става? — Просто… — Млъквам.
Просто какво, Емили? — обажда се отново онзи противен глас. Този път обаче е по-настоятелен. Той се държи като егоист и сексист. Той е нетърпим надут сноб. Той е невъобразим досадник.
— Трябва да тръгвам — обяснявам тихо аз и се опитвам да накарам гласа да млъкне.
— Разбирам — кима сериозно той. — И мен ме чакат дела. — Гърдите му се надигат, сякаш не могат да поберат нетърпението вътре и той се обръща към долината. — Забравил съм колко е красива гледката оттук — подхвърля той след кратко мълчание.
Поглеждам в същата посока. Прав е. Наистина е невероятно.
— Да, страхотно е — шепна аз.
Оставаме така за кратко и поглеждаме хълмовете, които стигат чак до хоризонта. Тихо е. Наоколо няма никой. Само двамата сме.
С крайчеца на окото си забелязвам, че господин Дарси се е обърнал към мен и е смръщил чело.
— Да поседнем още малко.
Не отговарям веднага. Продължавам да се взирам напред. Има ли значение, че двамата с господин Дарси имаме различни представи за нещата? Естествено е да има друго мнение, напълно разбираемо е. Та ние сме от два напълно различни свята. Нали така?
— Ще отделя няколко минути — отвръщам накрая аз и го поглеждам.
— Чудесно.
Той посяга към ръката ми, но дори когато преплита пръсти с моите, започвам да се притеснявам заради спора ни. Мненията ни са различни. Прекалено различни. Не знам дали мога да изтърпя човек като господин Дарси. А още по-важно е дали искам да търпя такъв като него.
Обхваната от притеснение, аз полагам глава на рамото му и нареждам на досадните мисли да млъкнат.
Засега поне.
Трийсета глава
Сигурно съм заспала, защото се събуждам от студ. Отварям очи и откривам, че слънцето е изчезнало заедно с господин Дарси.
Потръпвам и протягам схванатите си ръце и крака и се оглеждам. Няма го. Отнесъл е и кошницата за пикника. Взел си е дори кожата, отбелязвам недоволно аз. И това ми било кавалер, казвам си аз и сумтя недоволно.
На нейно място се вижда само едно кокиче. Сигурно на господин Дарси му се налага да се погрижи за делата, за които спомена, и очевидно не е искал да ме буди. Затова ми е оставил прощален подарък. Вдигам го и оглеждам неясните бели листенца.
Честно казано, предпочитах да ми остави кожата. Замръзвам.
Докато се надигам от земята, чувам бръмченето на мобилния. Вадя го с вдървени пръсти от джоба си и виждам номера на Стела. Странно, нали говорих с нея днес сутринта? Защо ли звъни? Обаждам се.
— Ем?
— Здрасти — грача аз, загръщам се в палтото и потропвам с крака, за да раздвижа кръвообращението си. — Радвам се да чуя отново гласа ти.
— Сериозно? — сопва се тя.
В първия момент не знам какво да кажа, но след това разбирам накъде отива работата. Получила е имейла ми.
— Фреди ходи по срещи — продължава тя.
— Знам, нали ти препратих имейла — отвръщам аз. В момента не съм убедена, че постъпих правилно.
— Просто не мога да повярвам — провиква се тя.
— Защо?
— Защото говорим за Фреди — ахва тя, сякаш всичко е очевидно.
В този момент съм готова да защитавам Фреди. Стела може и да е най-добрата ми приятелка, но тя все ги измисля едни…
— Е, и? Последния път, когато си е погледнал между краката, все още е имал пенис или греша? — сопвам се аз.
— Ем? — ахва шокираната Стела. — Не мога да повярвам, че го каза. Ти никога не говориш толкова грубо.
— Извинявай, Стела, но някой трябва да ти налее малко ум в главата — продължавам аз. — Ти какво очакваше? Може би трябва Фреди да се превърне в монах, защото ти не го искаш?
— Стига, Ем, не съм казала подобно нещо — мрънка Стела, без да крие колко е потресена.
— Така е — потвърждавам аз, — не го каза точно така. Беше нещо от сорта, че сте били съвсем различни, че ако сте двойка, ще стигнете до лудост. Нали разправяше, че Фреди е най-сладкият човек на този свят и от него ще излезе чудесно гадже на някоя друга, но не и на теб…
Тя мълчи.
— Ама ние сме женени — отвръща след малко тя.
— Само за зелена карта. Нали сама го изтъкваше всеки път! — напомням й аз.
Следва ново мълчание, само че този път се чува тежка въздишка.