— Господи, каква съм глупачка — прошепва най-сетне тя и в гласа й долавям огромно съжаление.
— Чак сега ли го разбра? — засичам я аз, но този път в гласа ми звучи одобрение. Стела не е лош човек, просто не вижда онова, което й е под носа.
Чувам сумтене и разбирам, че се усмихва.
— Не искам Фреди да излиза с други момичета — продължава тя.
— Защо? Въпреки че ти не го искаш, не го даваш и на друга, така ли? — заяждам се аз.
Не е така, но все пак трябва да я попитам.
— Не е това — изстрелва в отговор тя. — Изобщо не е това.
— А какво е? — питам аз.
Отначало Стела мълчи.
— Обичам го.
Гласът й е тих, но щом чувам думите, ми идва да заподскачам от радост. Оставям тази част на Фреди. Едва удържам възторга си.
— Струва ми се, че това трябва да го кажеш на другиго.
След като ми обеща да признае чувствата си на Фреди и да ме държи в течение, казах „дочуване“ на обърканата Стела. Ръцете ми измръзнаха, докато държах телефона. Господи, колко е студено!
Потривам ръце и се опитвам да ги стопля. Мисля си за Фреди и Стела и се опитвам да си представя разговора им и какво ще се случи. Дано да се разберат. Стела се държи като гъска, но понякога трябва да изгубиш нещо, за да разбереш, че грешиш.
Като Спайк ли?
Сърцето ми се свива и аз отново си припомням имейла му и статията за Ърни, имейла на господин Макензи… Проблеми, тревоги, разкрития — всичко се върти в мислите ми. След като господин Дарси го няма, аз отново съм в истинския свят и ме обзема чувство на страх. Не мога вечно да бягам. Трябва да се справя с проблемите. Трябва… Господи, не знам какво трябва, но се налага да предприема нещо. Натъпквам ръце в джобовете и отново насочвам поглед към великолепната гледка. Трябва да се върна в хотела и да помисля какво да правя. Очите ми пробягват по небето, сякаш търсят някакъв знак, някакъв отговор, но нещата никога не са толкова лесни. Обръщам се и поемам надолу по хълма.
Половин час по-късно излизам на пътя към града. Тъй като не искам да изгубя инерцията, започвам да натискам педалите. Завивам. Пътят се стеснява и се вие ту наляво, ту надясно, докато навлизам по еднопосочна улица. Асфалтът преминава в калдъръм. Толкова е красиво, но когато си на колело, се чувстваш ужасно, особено след като седалката няма пружина. Мисля си, че дупето ми ще стане на нищо, когато едва не събарям пешеходец.
— Гледай къде ходиш — провиквам се аз и за малко да излетя напред.
— Боже! Не видях…
— Мейв?
Тя спира по средата на извинението и нагласява очилата си, за да ме погледне.
— Емили! Не видях, че си ти!
— Който и да беше, нямаше да го видиш — ахвам аз и спирам. Дори да е чула какво казах, не го показва.
— Къде беше? Търсих те навсякъде — възкликва тя. Говори задъхано и ми се струва развълнувана.
Обхваща ме страх.
— Защо? Какво е станало? — питам аз. Мейв изглежда не е в състояние да говори.
— Кажи ми какво става! — Вече съм много притеснена.
Тя кърши ръце, хапе долната си устна и ме поглежда. Боже, права съм. Тя се готви да ми каже нещо лошо.
— Хайде, ела. — Поемам нещата в свои ръце. — Ще те черпя едно.
— Кажи ми сега какво става.
Пъхнахме се в единственото отворено на първи януари заведение в Бат — „Порта към Индия“, празен ресторант с тапети на птици, лошо осветен, но пък царевичните им гризини са просто великолепни. Мейв разсеяно рони своята, докато думите й сами се нижат.
— Тази сутрин ми позвъниха по телефона.
— Кой ти позвъни?
— Брат ми, Пади.
— Който е в Испания ли?
— Да, имам само един брат. — Тя кима отсечено, чупи ново парче гризина и продължава да го рони. — Той е в Испания с дъщеря си. Там караха Коледа, май ти споменах…
— Да. — Сега вече си спомням. Кимам. Не беше ли това братът, който те изгони, когато си била бременна, мисля си аз като си припомням вчерашния й разказ; имам чувството, че сме говорили преди много време. Сега вече съм готова да го намразя още повече.
— Върнал се е в Ирландия, позвъни ми днес сутринта, малко след закуска. Отначало се притесних — реших, че се е случило нещо лошо.
— Защо?
— Пади никога не ми звъни, особено на мобилния. Казва, че било прекалено скъпо.
Какво? Дори за да честити Нова година ли не й звъни? Иска ми се да го наплюя, но ме прекъсва сервитьорът, който пристига, за да ни вземе поръчката. Моля го за две брендита, след това променям на чай от мента, защото Мейв така настоява. Сервитьорът ми се струва сърдит, опитва се да ни пробута чеснови хлебчета, но накрая се отказва, обръща ни гръб и ни оставя да си продължим разговора.
— Разказвай! — настоявам аз.