— Та аз веднага разбрах, че нещо става. Първо реших, че са децата. — Мейв замълчава и си поема дълбоко дъх. — Добре че с тях всичко е наред. — Усмихва се, когато си мисли за тях. След това се опомня и продължава: — Искаше да ми каже, че жена на име Шанън ме е търсила.
Давам й знак да продължи.
— Търсила Мейв Тъмпейн.
— Откъде ти е намерила номера?
Мейв свива рамене.
— Фамилията ми не е често срещана. Не сме много в указателя. Сигурно е звъннала на всички. — Нагласява очилата на носа си и ме поглежда.
— Какво каза брат ти? — подтиквам я аз да продължи.
Въпреки че отначало нямаше търпение да ми разкаже, сега вече ми се струва объркана.
— Той я попитал каква работа има с мен? — Мейв се усмихва смутено. — Пади е доста груб по телефона.
— Не се съмнявам — измърморвам аз, тъй като не мога да се сдържа.
— Той не е лош човек, Емили. Направил е онова, което е преценил, че е най-доброто.
Поглеждам тъжното изражение на Мейв и разбирам, че отново допускам същата грешка. Оставила съм се на предразсъдъците да ми влияят. Сигурно и навремето е направил онова, което е преценил, че е най-доброто, а аз нямам никакво право да го съдя. При това са минали почти четирийсет години. А пък и аз съм момиче от двайсет и първи век, което живее в Ню Йорк Сити, където мъжете могат да се обличат като жени и на никого няма да му трепне окото.
— Разбира се — усмихвам се аз, пресягам се и стискам ръката й. Няма съмнение, че Мейв е простила на брат си за случилото се преди толкова много години. Жалко само, че й е отнело толкова дълго време да прости на себе си.
— Какво каза тя? Шанън? — питам аз и се стягам, готова да чуя лошата новина.
— Че онази Мейв, която търси, е към края на петдесетте и ако има такава жена, да й предаде, че Шанън О’Тул иска да се свърже с нея.
Двете се споглеждаме.
— И още нещо — добавя тихо Мейв.
Сърцето ми се свива. Не смея да попитам.
— Помолила да ми предаде на всяка цена, че второто й име е Орла и то й било дадено при раждането.
В първия момент и двете мълчим. Господи, не очаквах да чуя подобно нещо. Поглеждам Мейв. Светлосините й очи са скрити зад очилата. Дребните й фини черти са отпуснати с възрастта. Не мога да си представя колко ли силно й е въздействало чутото.
— Това е дъщеря ми, Емили. Дъщеря ми ме намери — прошепва накрая тя.
— Сигурна ли си? — питам внимателно аз и усещам и радост, и страх. — Не ми се иска да таиш надежда, защото може да е грешка.
— Вече говорих с нея.
Опа! Това беше неочаквано. Каза го толкова открито.
— Вече!
— Тя беше оставила телефонен номер. Обадих й се.
Ококорила съм се. Не от това, че е говорила с нея, колкото, че Мейв е проявила инициатива. Била е решителна. Постъпила е смело. Предишната Мейв дори не би посегнала към телефона. Тя се чувстваше толкова виновна, притисната от съжаления, уплашена.
— И? — не се стърпявам аз.
— Стори ми се чудесна, Емили — заявява тихо Мейв, но аз долавям следи от облекчение в гласа й. — Социален работник е и живее в Бирмингам със съпруга си Ричард. Каза ми, че открай време искала да научи за мен. Отдавна имала желание да ме открие, но преценила, че докато осиновителката й е жива, не е редно да я разпитва за мен, за да пощади чувствата й.
Когато жената починала, тя се свързала с агенция, която помага да откриеш рождените си родители. Те ме открили веднага, но тя била обзета от съмнения. Ами ако не искам да се видя с нея? Ами ако си имам друг живот, други деца? Ами ако се срамувам от нея и искам да пазя в тайна раждането й — Мейв ме поглежда удивена, сякаш не може да повярва, че някой би направил подобно нещо.
Пазила телефона и адреса ми повече от година, след това от агенцията й съобщили, че някой разпитвал за дъщерята на Мейв Тъмпейн… Точно това не ми стана ясно… — Тя поклаща глава. — А може и да не съм разбрала. Не знам, вече не си спомням. Бях толкова развълнувана, Емили, че не знам дали помня всичко както трябва.
— О, Мейв, толкова се радвам за теб — прошепвам аз.
След като изслушах всичко, което тя ми каза, страховете ми изчезнаха и остана единствено вълнението.
— Знам, че няма да е никак лесно — продължава Мейв. — Не очаквам изведнъж да станем майка и дъщеря. Че тя си е имала майка в продължение на трийсет и пет години — не искам да заема мястото й, но се надявам да се опознаем, да станем приятелки.
Казва го толкова уплашено, че сърцето ми се свива от болка.
— Разбира се, че ще се получи — опитвам се да я окуража аз.
— Да ти кажа ли кое е най-хубавото? Когато й признах как съм се самонаказвала, задето съм я дала, каза, че тя е тази, която трябва да ми благодари, задето съм я родила и съм направила жертвата да я дам за осиновяване на такава чудесна двойка, които нямали свои деца. Те след това й дали двама братя, също осиновени, и тя е имала най-прекрасното детство, което човек може да си представи.