— Не, само през половината време. През другата половина тя работи за теб — увери я той.
Ти елегантно се освободи от тялото й — може би това бе резултат от опита му като пилот — и я целуна по врата:
— Добро момиче.
Силвър леко се изчерви, беше благодарна за слабото осветление. Ти моментално съсредоточи вниманието си към необходимото за случая почистване. Бързо продухване и пълният със сперма кондом заминаваше по тръбата за боклука. Силвър потисна съжалението си с леко потрепваме. Жалко, че Ти не бе един от тях. Твърде жалко бе, че имаше толкова други преди нея в списъка за майчинство. Твърде жалко…
— Твоят приятел, доктора, казвал ли ти е дали наистина се нуждаеш от такива неща? — попита я Ти.
— Не мога да питам направо д-р Минченко — отговори Силвър. — Но доколкото разбрах, той смята, че всяко бебе между земен и един от нас ще бъде спонтанно абортирано, някъде съвсем в началото. Ала никой не знае със сигурност. Възможно е да се роди бебе с долни крайници, които не са нито ръце, нито крака, а някаква смесица от двете. „И вероятно няма да ми позволят да го запазя…“ Както и да е, но това спестява преследването на течности из стаята с ръчен вакуум.
— Съвсем правилно. Е, аз, разбира се, не съм готов да бъда баща.
„Неразбираемо е, помисли си Силвър, за толкова възрастен мъж.“ Ти трябваше да е поне на двадесет и пет, много по-възрастен от Тони, който бе почти най-възрастният от тях. Тя внимаваше да се носи срещу екрана така, че пилотът да остане с гръб към него. „Хайде, Тони, прави го, ако ще…“
Студен полъх откъм вентилаторите накара ръцете й да настръхнат. Силвър потрепери.
— Студеничко ли ти е? — попита загрижено Ти и потърка ръцете й да ги стопли. После й подаде синята риза и късите панталонки, които бяха отплавали към другия край на стаята. Силвър се вмъкна елегантно в тях. Пилотът също се облече. Със скрито удивление Силвър наблюдаваше как той си закопчава обувките. Толкова твърди и тежки. Но тогава, значи и краката му бяха тромави и тежки. Надяваше се, че той ще внимава как ги движи. Така, с обувки, краката му й приличаха на чукове.
Ти се усмихна, откопча пилотската си чанта от закачалката на стената, където я бе оставил, докато се бяха притаили в контролната кабина преди час:
— Искаш да ми кажеш нещо?
Силвър събра кураж и стисна обнадеждено четирите си ръце:
— О! Можеш ли да намериш още дискове с книги от същата дама?
— Да, ето — Ти извади тънки пластмасови плочки от чантата си. — Три заглавия, все нови.
Силвър им се нахвърли и жадно прочете етикетите. Илюстровани романси на Дъга: „Глупостта на сър Рандман“, „Любов в Газебо“, „Сър Рандман и разменената невеста“, всички от Валерия Вигра.
— О, чудесно! — Тя обви раменете на Ти с горната си дясна ръка и го целуна силно и съвсем спонтанно.
Той поклати глава с престорено недоволство:
— Не знам как можеш да четеш тези глупости.
— Страхотни са! — Силвър защити любимата си литература. — Изпълнени са с цвят, с непознати места и времена. В много от тях действието се развива на старата Земя, в далечното време, когато всички все още са били долу — чудни са! Имало е толкова много животни около хората — онези огромни същества, наречени коне, всъщност са носили хората на гърба си. Предполагам, че гравитацията е доскучала на хората. А онези богати хора, като… като директорите на Компанията, предполагам, наречени „лордове“ и „благородници“, са живеели в най-фантастичните селища, прикрепени към повърхността на планетата. А в историята, която ни преподават няма нищо от това! — Възмущението й бе пълно.
— Това не е история — отбеляза той. — Това е художествена литература.
— Но и не прилича на литературата, която ни дават. О, няма проблем що се отнася до малките. Аз обичах „Малкият Който Би Могъл“ — карахме учителката да ни го чете отново и отново. Поредицата за Боби BX-99 беше хубава… „Боби BX-99 разрешава мистерията на излишната влажност…“ „Боби BX-99“ „Растителния Вирус“. Тогава поисках да специализирам Хидропоника. Но толкова по-интересно е да четеш за земните. Когато чета това — тя силно стисна пластмасовите плочки, — имам чувството, че те са истински, а аз не съм — въздъхна дълбоко Силвър.
Макар че може би мистър Ван Ата приличаше малко на сър Рандман… висок ранг, властен, избухлив… Силвър се зачуди защо сприхавостта у сър Рандман винаги изглеждаше толкова вълнуващо и привлекателно качество. Когато мистър Ван Ата се ядосаше, почти й ставаше лошо. Може би земните жени бяха по-смели.