Те се настаниха в шестместната совалка. В кратките моменти на ускорение седалката прилепваше по тялото на Лео. Родео се изгуби далеч под тях.
— Накъде отиваме? — попита Лео и седна до Ван Ата.
— О, виждаш ли онази точица на около тридесет градуса над хоризонта? Наблюдавай я. Това е основата на Проект Кей.
Точицата бързо прерасна в хаотична раздиплена структура. Всичко бе ъгли и издадености. Пъстроцветни светлини блещукаха в заострените сенки. Опитното око на Лео различи резервоарите, порталите, парниковите филтри, примигващи под слънцето, размерите на слънчевите панели…
— Орбитално селище?
— Схвана — кимна Ван Ата.
— Огромно е.
— Така е. Какъв персонал мислиш, че има?
— О, хиляда и петстотин.
Ван Ата повдигна вежди може би леко разочарован, че не може да го поправи:
— Почти толкова. Хиляда четиристотин деветдесет и четири члена въртящ се персонал на Галактически Технологии и хиляда постоянни жители.
Устните на Лео повториха като ехо „постоянни“…
— Като говорим за въртене, как се справяте с нулевата активност на хората си? Аз не… — очите му обходиха огромната конструкция. — Няма ли въртящ се гимнастически салон?
— Има. Персоналът прекарва по един месец там след всяка тримесечна смяна.
— Скъпо е.
— Но ние направихме това селище с една четвърт от парите за подобна станция.
— Но е съвсем сигурно, че с времето ще изгубите спестеното в транспортиране на персонал и медицински грижи. — Допълнителните пътувания със совалка, дългите отсъствия. Всеки, който си счупи крак или ръка, до края на живота си ще съди Галактически Технологии за компенсация, ще пледира за душевни терзания, без значение дали има значителна костна деминерализация или не.
— И този проблем сме разрешили — каза Ван Ата. — Дали решението ни е финансово ефективно? Ами, точно това ние с теб ще пробваме и ще докажем.
Совалката се придвижи до шлюза отстрани на селището. Пилотът затвори системите, откопча коланите си и се понесе край Лео и Ван Ата да провери пломбите на шлюза.
— Готови сме за слизане, мистър Ван Ата.
— Благодаря, Грант.
Лео се освободи от коланите на седалката. Протегна се и се отпусна в приятната позната безтегловност. Нямаше защо да се притеснява от неприятното виене на свят поради нулевата активност, която изпиваше силите на толкова много от служителите. Тялото на Лео по принцип отхвърляше физическото напрежение. Тук, където контролът, опитът и умът значеха повече от силата, той най-накрая можеше да мине за атлет. Усмихна се на себе си и последва Ван Ата от дръжка на дръжка през шлюза на совалката.
Технолог с розово лице заемаше контролния панел в кабината на совалката. Носеше червена фланелка с емблемата на Галактически Технологии. Русите къдрици около главата му напомняха на Лео за вълна на агне. Може би това бе знак за очевидната му младост.
— Здравей, Тони — поздрави бодро Ван Ата.
— Добър ден, мистър Ван Ата — отговори почтително младежът. Усмихна се на Лео и повдигна глава към Ван Ата с молба да го представят. — Това ли е новият учител, за когото ни говорехте?
— Да. Лео Граф, това е Тони, един от първите ти ученици. Той е от постоянните жители на селището — оксиженист и монтажист, втора степен. Работи за първа, а, Тони? Подай ръка на мистър Граф.
Ван Ата се подсмихна. Лео имаше чувството, че ако не е в безтегловност, щеше да тропне нервно с крак.
Тони покорно се наведе над контролния панел. Носеше къси червени панталони…
Лео примигна и онемя от изненада. Момчето нямаше крака. Вместо тях от крачолите на панталоните се подаваха ръце.
Функциониращи ръце. Дори в момента той използваше своята долна лява ръка, поне Лео смяташе, че се нарича така, за да се закрепи, докато се здрависва. Усмивката му бе абсолютно невъзмутима.
Лео бе изпуснал дръжката, за която се придържаше и трябваше да я потърси. Затова и посрещна вдървено ръката на младежа.
— Приятно ми е — успя да изграчи Лео. С усилие отклони погледа си към ярките сини очи на младия мъж.
— Здравейте, сър. Толкова исках да ви видя. — Тони бе притеснен, но искрен, ръката му суха и силна.
— Хм — запъна се Лео — …как ти е второто име, Тони?
— О, Тони е името, с което ме наричат. Пълното ми име е TY-776-424-XG.
— Аз, ъ-ъ… предполагам, че ще те наричам Тони тогава — смотолеви Лео, още повече изумен. Ван Ата изобщо не му помагаше. Той сякаш се забавляваше от неговата обърканост.