Тя взе пластмасовия разсадник, разкъса пакета и нежно насочи малките бледи семена в контейнера. Вкара маркуча през гуменото уплътнение отстрани на разсадника и ги поля. Разклати кутията на разсадника напред-назад и го постави на мястото му в инкубатора. Включи оптималната температура за чушките, настрои лютивината и въздъхна.
Светлината от филтриращите прозорци непрекъснато привличаше вниманието й. За четвърти или пети път тази смяна тя спираше, минаваше покрай хранителните тръби и се взираше в Родео. Някъде там долу, на дъното на този кладенец от пространство, пълзяха Клер и Тони. Ако все още не се бяха предали. Или бяха загинали в ужасна катастрофа… Разюзданото й въображение я пренесе в поредица от катастрофи.
Силвър се опита да ги прогони с ясния образ на Тони, Клер и Анди, когато се вмъкваха в совалката, но въображението й изгради друг сценарий. Клер се опитва да прескочи някаква дупка (Каква дупка? Откъде, дявол да го вземе?) и пропуска целта. Силвър мислеше за странното движение на нещата в плътните гравитационни полета. Писъкът след сблъсъка с бетона долу, не, Клер сигурно ще държи Анди — двоен удар в бетона… Силвър потърка челото си с дланите на горните си ръце, сякаш да изтика зловещата гледка вън от ума си.
Свистенето от вратите върна Силвър обратно към действителността. По-добре беше да изглежда заета — какво трябваше да направи? О, да, да почисти използваните хранителни тръби, да ги подготви за засаждане в другиден в новото отделение, което се строеше. Там всеки щеше да покаже уменията си на Вицепрезидента на Управлението. По дяволите! Вицепрезидента! Но от друга страна, това беше шанс Тони и Клер да останат неразкрити, две смени, дори три. Сега…
Сърцето й се сви като видя кой бе влязъл в отделението по Хидропоника.
По принцип Силвър би се зарадвала да види Лео. Изглеждаше голям и чист мъж. Не, не голям, но някак солиден. От всяка частица от него струеше спокойствие. Напомняше й за нещата от долу, които бе имала шанса да подържи — дърво, кожа и сушени треви. Ужасните сценарии избледняха в светлината на усмивката. Все пак тя би се радвала да си поговори с Лео…
Сега той не се усмихваше:
— Силвър…? Тук ли си?
За миг тя си помисли да се скрие измежду хранителните тръби, но листата изшумоляха при нейното раздвижване и издадоха местонахождението й.
— Ъ-ъ… Здравей, Лео — надзърна над листата тя.
— Виждала ли си скоро Тони или Клер? — Лео обичаше прямотата. Наричай ме Лео, бе й казал той първия път, когато го беше назовала мистър Граф. По-кратко е. Той се премести до хранителните тръби. Втренчиха се един в друг от двете страни на оградата от бобови стебла.
— През цялата смяна не съм виждала никой друг освен ръководителя си — каза Силвър и си отдъхна, че каза самата истина.
— Кога за последен път си виждала някой от тях?
— О, миналата смяна, мисля — тя отметна безгрижно глава.
— Къде?
— Мм… наоколо — изкиска се неуместно. В този момент мистър Ван Ата би вдигнал ръце с неприязън и би се отказал да се опитва да измъкне нещо от празната й глава.
Лео се намръщи:
— Знаеш ли, едно от очарователните ви качества е абсолютната точност на отговорите ви.
Коментарът увисна във въздуха. Силвър ясно си спомни как Тони, Клер и Анди бързаха към товарното отделение на совалката. Тя се замисли за тяхна предишна среща, когато обмисляха плана си и я посочи като полуистина:
— Хапнахме заедно по средата на последната смяна в Хранителна Станция Седем.
Лео сви устни:
— Разбирам — наведе глава и я заразглежда като някаква загадка, като две металургично несъвместими повърхнини, които трябваше да измисли как да съедини. — Виж сега, току-що чух за новото, хм, репродуктивно назначение на Клер. Чудех се какво тревожи Тони през последните няколко седмици. Беше много депресиран от всичко това, нали? Доста… объркан.
— Те имаха планове — започна Силвър, но се опомни и сви рамене. — Не знам. Аз бих се радвала да ми дадат репродуктивно назначение. На някои хора не можеш да им угодиш.
Лицето му придоби сурово изражение:
— Силвър, колко объркани бяха те? Често децата приемат някой временен проблем за края на света. Не разбират, че има време за всичко. Това ги напряга емоционално. Мислят, че са достатъчно разочаровани и могат да направят нещо… отчаяно?
— Отчаяно? — самата Силвър се усмихна отчаяно.