Силвър зяпна шокирана:
— Искате да кажете — мистър Ван Ата?
— Имам предвид некадърника Брус. Нима ще ми кажеш, че си била с него, колко… единадесет месеца и не си го разбрала…
— Мислех, че аз съм виновна, че ми има нещо… — гласът й все още звучеше сковано и плачливо, но очите й започнаха да се проясняват. Тя преодоля мъката си достатъчно, за да погледне по-внимателно Лео: — Некадърникът Брус?
— Хм — споменът за една от лекциите на д-р Йей относно поддържането на обединителна и последователна власт го накара да замълчи. Едно време му се струваше, че има смисъл в тях… — Както и да е. Ще се оправиш, Силвър.
Погледът й се изостри до нещо като прозрение:
— Ти не се страхуваш от него — учуденият й тон показа, че не е очаквала подобно нещо. Сякаш бе направила забележително откритие.
— Аз? Да се страхувам? От Брус Ван Ата? — изсумтя Лео. — Нищо подобно.
— Когато дойде за пръв път и зае мястото на д-р Кей, аз си помислих, че… че ще прилича на д-р Кей.
— Изглежда, че… все още важи старото правило хората да бъдат повишавани до нивото на тяхната некомпетентност. Мисля, че досега съм успял да избегна това препятствие. Така смятам е направил и д-р Кей. Но не и Ван Ата.
— Тони и Клер никога не биха се опитали да избягат, ако д-р Кей бе все още тук — искри на надежда проблеснаха в очите й. — Вие казвате, че тази бъркотия може да е по вина на мистър Ван Ата?
Лео се размърда неспокойно, прободен от подсъзнателните си мисли, които не бе признал дори пред себе си:
— Вашето р… р… — „робско“ — положение е… — „непоносимо“, мълвеше умът му, но устните му завършиха — податливо на обиди и неправилно отношение от всякакъв вид. Д-р Кей се е бил посветил на вашето добруване…
— Беше ни като баща — потвърди Силвър с тъга.
— Тази, хм, податливост е останала непроявена. Но рано или късно, било е неизбежно някой да започне да ви експлоатира. Ако не Ван Ата, някой друг, някой… — „по-лош?“ Лео бе чел достатъчно история. Да. — Много по-лош.
Силвър сякаш се опитваше да си представи някой по-лош от Ван Ата и не успяваше. Тя поклати жално глава и повдигна очи към Лео — очи като зора, готова да се засмее. Той неволно се усмихна.
— Какво ще се случи на Тони и Клер? Исках да не ги предам, но това лекарство ме омая. И преди се намираха в опасност, а сега са още по-зле…
Лео се опита да я заблуди със сърдечен тон:
— Нищо няма да им се случи, Силвър. Не позволявай на Брус да те плаши. Всъщност, не може да им направи кой знае какво — твърде ценни са за Галактически Технологии. Ще им крещи, без съмнение, и не може да го обвиняваш за това. Аз самият съм готов да им се карам. Охраната ще ги хване долу — не може да са отишли надалеч. Ще получат урока на живота си и след няколко седмици всичко ще е приключило. Ще им бъде за урок — Лео се обърка. Какъв точно урок щяха да научат те от това фиаско? — И на всички наоколо.
— Вие говорите така, сякаш да ти крещят не е нищо особено.
— Човек го разбира с възрастта — каза той. — Някой ден и ти ще мислиш така. — А може би този особен имунитет бе приоритет на властта? За миг Лео се разколеба. Но той нямаше власт като изключим възможността да строи разни неща. Знанието беше власт. И все пак, кой имаше власт над него? Мислите му се объркаха. Дълбоките разсъждения бяха също толкова непродуктивни, колкото курсът по философия в колежа.
— Аз не смятам така — отвърна практично Силвър.
— Виж, хм… какво ще ти кажа. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще сляза долу, когато ги открият. Може би ще мога да удържа нещата под контрол.
— О, ще го направиш ли? Можеш ли? — отдъхна си Силвър. — Опитваш се да ми помогнеш?
На Лео му се прииска да си отхапе езика:
— Хм, да. Нещо такова.
— Ти не се страхуваш от мистър Ван Ата. Можеш да се изправиш срещу него — тя повдигна вежди и размаха долните си ръце: — Както виждаш, аз нямам възможност да изляза срещу никого. Благодаря ти, Лео — лицето й дори беше придобило цвят.
— По-добре да побързам сега, ако искам да хвана совалката, която отива долу. До закуска ще ги доведем здрави и читави. Помисли за нещата по този начин. Още повече Галактически Технологии не могат да удържат от заплатата им заради извънредното пътуване — това дори я накара да се усмихне за миг.
— Лео… — гласът й беше сериозен. Той спря преди да излезе през шлюза. — Какво ще правим, ако… някога се появи по-лош от мистър Ван Ата?
Ще му мислите тогава, искаше да каже той и да избегне въпроса. Но още една блудкава забележка и щеше да се задуши. Той само се усмихна, поклати глава и замина.