Силата на гравитацията беше изумителна. Палетът се счупи, съдържанието се разпиля. Изскочиха стотици кръгли метални джанти — иззвъняха като чинели. Около дузина се търколиха около оста си във всички посоки, сякаш искаха да избягат. Удряха се по стените в коридора и падаха, поклащайки се на земята. Ушите на Клер запищяха. Последва бездънна тишина.
— О, Клер! — Тони се върна в клетката и я прегърна и с четирите си ръце. Анди остана между тях. — О, Клер… — той замълча, когато лицето му се опря в меката й къса коса.
Клер погледна над рамото му бъркотията наоколо. Прекатуреният робот бибиткаше като ранено животно.
— Тони, по-добре да се махаме оттук — прошепна тя.
— Мислех, че си зад мен на стълбата. Точно зад мен.
— Трябваше да взема Анди.
— Разбира се. Ти го спаси, докато аз… спасих себе си. О, Клер! Не исках да те оставя…
— Не съм си помисляла такова нещо.
— Но ти скочи.
— Щеше да бъде ужасно глупаво, ако не бях постъпила така. Виж, не може ли да поговорим за това по-късно? Аз наистина мисля, че трябва да се махаме оттук.
— Да, о, да. Хм, торбата…? — Тони надзърна в мрака.
Клер не смяташе, че имат време да се занимават с торбата, но все пак — колко далеч биха стигнали без нея? Тя припряно помогна на Тони да я замъкнат до ръба.
— Ако останеш тук, докато аз я смъквам по стълбата, мисля, че… — започна Тони.
Клер я бутна безцеремонно през ръба и тя тупна на цимента.
— Не мисля, че има защо да се притесняваме да не се счупи още нещо. Да вървим! — настоя тя.
Тони преглътна, кимна и тръгна по стълбата. С едната си горна ръка помагаше на Клер да придържа Анди. Тя го държеше с долните, а с горните минаваше по стъпалата. Слязоха обратно на пода и тръгнаха бавно, объркани като раци. Клер започваше да мрази студения и прашен цимент.
Бяха изминали само няколко метра по коридора, когато Клер чу тропане от обвивки на земни нозе. Движеха се бързо, но с неуверени паузи, сякаш се чудеха за посоката. Бяха на две-три редици от тях и скоро щяха да ги достигнат. Изведнъж чуха ехо от стъпките. Не, тези бяха на друг.
Това, което последва, им се стори толкова изненадващо, сякаш се случи за миг. Пред тях изскочи земен в сива униформа. Крещеше нещо неразбираемо. Беше се привел и краката му стояха прегънати. На около половин метър пред лицето си в две ръце стискаше някакво странно нещо. Лицето му беше пребледняло от ужас точно като това на Клер.
Пред нея Тони изпусна торбата, отстъпи назад с долните си ръце и разпери горните с вик:
— Не!
Земният се сви разтреперан. Очите му щяха да изскочат от орбитите си, устата му зееше от шока. Две или три искри изхвърчаха от странното му съоръжение. Последваха остри гърмежи, които отекнаха и проглушиха целия склад. Ръцете на земния се разтрепериха, а предметът излетя. Дали не го беше използвал погрешно и затова сега трепереше, а лицето му направо позеленя.
В същия миг Тони започна да крещи и падна на пода. Всичките му ръце се гърчеха в агония.
— Тони? Тони! — Клер се затича към него. Анди се залепи за нея. Плачеше и крещеше от страх. Страховита какафония от врява. — Тони, какво става? — тя не видя кръвта на червената му фланелка, докато не паднаха няколко капки на цимента. Той се претърколи към нея и Клер видя, че бицепсът на лявата му долна ръка се е превърнал в пулсираща алена каша. — Тони!
Гардът от охраната се беше втурнал напред. Лицето му бе хлътнало от ужас, ръцете му — празни — се опитваха да напипат телефона върху колана. Три пъти опита, докато успее да го вземе:
— Нелсон! Нелсон! — Извика той в мобилния телефон. — Нелсон, за Бога, извикай медицинския отряд, бързо! Това са само деца! Току-що прострелях дете! — Гласът му потрепери. — Само някакви недъгави деца!
Стомахът на Лео се сви като видя хак жълтите пулсиращи лъчи прорязаха стената на склада. Медицинският отряд на Компанията. Да, електрическият камион със запалени светлини, паркиран на широката централна редица. Сети се за задъханите думи на чиновника, който бе посрещнал совалката им: „…открити са в склада… имаше инцидент… раняване…“ Лео ускори крачка.
— По-бавно, Лео, вие ми се свят — оплакваше се раздразнен Ван Ата зад него. — Не всеки може да преминава напред-назад между нулева активност и нормални условия без никакви последици, знаеш.
— Те казват, че едно от децата е ранено…