— Господи, Брус, ти няма да изпълниш тези заповеди, нали?
— Няма ли? Само гледай — Ван Ата го стрелна с поглед, дъвчейки устните си. Лео се чувстваше напрегнат, пребледнял от усилието да потиска гнева си. Ван Ата душеше: — Какво искаш, Лео? Апмад можеше да заповяда да ги унищожим. Те ще се отърват леко. Можеше да бъде и по-лошо.
— А ако беше… Ако беше заповядала четириръките да бъдат убити, ти щеше ли да се подчиниш? — попита Лео с престорено спокойствие.
— Тя не го направи. Хайде, Лео, не съм звяр. Наистина съжалявам за мъничетата. Направих всичко, за да станат печеливши. Но няма начин да се преборя с това. Всичко, което мога да направя, е да ги опаковам по възможно най-бързия, чист и безболезнен начин и да съкратя загубите до минимум. Може би някой в йерархията на Компанията ще го оцени.
— Безболезнено за кого?
— За всички — подозрението у Ван Ата растеше. Той се наклони намръщен към Лео. — Това означава, че не искам да се създава паника и да тръгнат слухове, чуваш ли ме? Искам работата да си върви нормално до последната минута. Ти и другите инструктори ще продължите да преподавате на класовете така, сякаш четириръките наистина ще излизат да работят по проект, докато отдолу приготвят совалка и започнем да ги извозваме. Може би първо ще вземем малките. Очаква се спасителните части на Селището да бъдат преместени в орбитата на Трансферна Станция. Можем да смъкнем част от разходите като използваме четириръките за тази последна работа.
— Да ги затворим долу…
— О, стига с този драматизъм! Ще бъдат настанени в обикновена спалня на сондажници. Опустяла е само преди шест месеца, поради пресушаване на полето. — Ван Ата засия от самохвалство: — Аз самият открих това място като търсех подходящ терен за тях. Няма да ни струва почти нищо като се има предвид, че ще трябва само да го обновим, а не да го строим.
— А какво ще стане след четиринадесет години — потрепери Лео, — когато и ако Ориент IV отчужди Родео?
Разгневен Ван Ата разроши косата си с две ръце:
— Откъде, по дяволите, мога да знам? Ще стане проблем на Ориент IV. Един човек не може да направи всичко на този свят.
Лео бавно се усмихна и застина навъсен:
— Не съм сигурен… какво точно може да направи един човек. Никога не съм прекрачвал границата. Мислех, че съм, но сега разбирам, че не е така. Изпитанията, на които съм се подлагал, винаги са били внимателно подбрани, градивни.
Но това изпитание нямаше равно на себе си. Това изпитание, може би, презираше обикновените човешки възможности. Лео опита да си спомни откога не се е молил, дори не беше вярвал в нищо. Нищо, реши той, не можеше да се оприличи на това. Никога досега не беше изпитвал такава нужда…
Ван Ата се намръщи подозрително:
— Странен си, Лео — той се изправи, сякаш търсеше поза на командващ. — Ще ти припомня, ако не си ме разбрал. Ще ти повторя ясно и високо. На никого няма да споменаваш за тази работа с изкуствената гравитация, особено на четириръките. Също така, пази в тайна и бъдещото им стерилизиране. Ще оставя на Йей да реши как да ги подготви да приемат нещата, без да се противят. Време е да заслужи надутата си заплата. Без слухове, без паника, никакви проклети работнически бунтове. А ако стане нещо подобно, ще знам кого да разпъна на стената. Схвана ли?
Лео беше засиял в широка усмивка, която прикриваше всичко:
— Схванах. — Той бавно се оттегли, без да се обръща или пък да каже още нещо.
Обикновено не беше лесно да откриеш д-р Йей. Разхождаше се често сред четириръките, следеше държането им, вземаше си бележки, даваше предложения. Но този път Лео я откри почти веднага в офиса й. Вътре цареше хаос от документи, прикрепени тук и там, а бюрото й грееше като коледна елха. Дали празнуваха Коледа в Селището, зачуди се Лео. Вероятно не.
— Чу ли…
Пречупената й поза отговори на въпроса му, дори преди да го е изрекъл с пребледняло лице и учестено дишане.
— Да, чух — рече изморено тя и го погледна. — Току-що Брус ми възложи да организирам евакуацията на персонала. Той… той ми каза, че ще се погрижи като инженер за разглобяването и пренасянето на оборудването. Веднага щом махна телата от пътя му.
Лео поклати безпомощно глава:
— Ще го направиш ли?
Тя сви рамене и стисна устни:
— Как бих могла да не го направя? Да напусна дълбоко възмутена? Това няма да промени нищо. Ако замина, тази идиотщина няма да стане по-малко брутална. Дори би могло да стане по-лошо.
— Не виждам как — заинати се Лео.