— Нима? — намръщи се тя. — Не, наистина ти така и не разбра колко е опасно юридическото положение на четириръките тук. Но аз го знам. Една погрешна стъпка и… о, всичко отива по дяволите. Аз знаех, че Апмад има нужда от внимателен човек. За всичко ме държаха в неведение. Въпреки че този уред за изкуствена гравитация би разрушил проекта, чийто и да беше, ние извадихме голям късмет, че не заповяда четириръките да бъдат унищожени. Трябва да разбереш — като млада е преживяла четири-пет аборта поради генетични дефекти. Такъв е бил законът. Постепенно се отказала, развела се и се хванала на извънпланетарна работа с Галактически Технологии. Издигнала се е постепенно. Предразсъдъците й срещу генетичните промени са дълбоко емоционални… Тя все още може да заповяда четириръките да бъдат убити. Разбираш ли това? Всеки доклад за проблем или безпокойство, подсилен от генетичната й параноя ще… — тя затвори очи и замасажира слепоочията си.
— Тя би могла да заповяда, но кой казва, че ти трябва да го изпълниш? Ти твърдиш, че те е грижа за четириръките. Трябва да направиш нещо! — каза Лео.
— Какво? — Йей стисна ръце в юмруци и ги отпусна отново. — Какво, какво, какво? Дори ако бих могла да осиновя едно или две, да ги отведа със себе си, да ги открадна някак, кой знае? И какво? Да живеят на планета с мен, социално изолирани като инвалиди, чудаци, мутанти! Рано или късно ще остареят и какво тогава? А другите? Хиляда са, Лео!
— А ако Апмад заповяда да ги унищожим, какво извинение ще си измислиш задето нищо не правиш?
— О, върви си — изстена тя. — Ти не оценяваш сложността на ситуацията изобщо. Какво си мислиш, че може да направи един човек? Някога си имах свой собствен живот, преди тази работа да го погълне. Дала съм всичко, което е много повече от теб. Дала съм всичко, което съм могла. Изтощена съм. Когато се махна от тази дупка, никога повече не искам да чувам за четириръки. Те не са мои деца. Аз не съм имала време да родя деца.
Тя потърка ядосано очи и преглътна, пое си въздух. Сълзи? Или само злоба. Лео не знаеше. И не искаше да знае.
— Те са ничии деца — изрева Лео. — Това е проблемът. Те са един вид… генетични сираци или нещо такова.
— Ако няма какво полезно да кажеш, моля те, върви си! — повтори тя и посочи купчината документи. — Имам работа.
Лео не беше удрял жена, откакто бе на пет години. Оттегли се целият разтреперан. Тръгна бавно по коридорите и стигна кабината си поуспокоен. Какво се надяваше да получи от д-р Йей така или иначе? Да се отърве от отговорност? Трябваше ли да стовари съвестта си на бюрото й като Брус и да каже: „Погрижи се…“
И все пак, все пак, все пак… имаше някакво разрешение. Той го усещаше. Туптеше в стомаха му като топка с неясна форма. Издигаше се, крещеше объркано. Проблемът, който отказваше да намери отговора си. Изплъзващият му се изход. Той бе решавал инженерни проблеми, които в началото му се бяха стрували твърди, неразбиваеми стени. Не знаеше откъде идваха неочакваните решения. Знаеше само, че това не беше съзнателен процес, колкото и елегантно да го скицираше след това. В момента не можеше да разреши проблема, но и не можеше да го остави така. Дърпаше го оттук-оттам и нищо не постигаше. Гневът му растеше. Колелата се въртяха, но колата не вървеше.
— Тук е решението — прошепна той и потърка глава. — Чувствам го. Само… не мога… да го видя…
Трябваше да се махнат някак от пространството на Родео, това бе сигурно. Всичките четириръки. Тук нямаха бъдеще. Проблемът бе в проклетите закони. Какво да направи — да отвлече Скачащ кораб? Но Скачащите кораби не побираха повече от триста пасажери. Можеше да си представи как държи… какво, какво оръжие? Той нямаше никакви пушки, а джобното си ножче използваше главно като отвертка. Точно така, да опре отвертка в главата на пилота и да изкрещи: „Скачай към Ориент IV!“, при което веднага щяха да го арестуват и да го хвърлят в затвора през следващите двадесет години за пиратство. Изоставяйки четириръките да правят… какво? Във всеки случай не можеше да отвлече три кораба едновременно, а този беше необходимият минимален брой.
Ориент IV нямаше да иска четириръките. Никой нямаше да поиска четириръките. Какво, наистина, щеше да бъде бъдещето им дори и ако се освободяха от Галактически Технологии? Сираци, оставени на произвола, експлоатирани, унижавани… циганска съдба. Винаги ще бъдат зависими. Да не говорим за капаните на цивилизацията. Той си представи Силвър. Не се и съмняваше как ще я експлоатират, с това красиво лице и грациозно тяло. Нямаше място вън от тук…
Не! възнегодува безмълвно Лео. Вселената бе толкова голяма. Трябваше да има място. Тяхно място, далеч, далеч от капаните и уловките на човешката така наречена цивилизация. Историята на предишните утопични социални експерименти в изолация не беше обнадеждаваща, но четириръките бяха по-различни във всяко едно отношение.