Лео изчака спокойно, докато и Силвър опита същия номер и каза:
— Хайде! Трябва да намерим Ти.
— Правилно — Силвър се издърпа нагоре с горните си ръце и отпусна долните. Замисли се. Лео извади едни сиви панталони, които беше купил за целта и й помогна да ги нахлузи върху долните ръце до кръста. Тя ги размаха от крачолите и направи гримаса. Платът я притесняваше.
— Добре, Силвър — каза Лео. — А сега си сложи обувките, които зае от момичето, което ръководи Хидропоника.
— Дадох ги на Зара да ги пази.
— О! — възкликна Зара и вдигна една от горните си ръце към устата.
— Какво?
— Оставих ги в дока.
— Зара!
— Съжалявам…
— Може би твоите обувки, Лео — погледна към него Силвър.
— Не знам… — Лео събу обувките си и Зара й помогна да вмъкне долните си ръце в тях.
— Как изглеждат? — запита притеснено Силвър.
— Ами, големи — сбърчи нос Зара.
Лео заобиколи, за да улови отражението им в тъмния илюминатор. Изглеждаха абсурдно. Лео погледна краката си така, сякаш ги виждаше за пръв път. Дали обувките му стояха толкова абсурдно и на него? Изведнъж му се стори, че чорапите му приличат на огромни бели червеи. Нозете му бяха чудати притурки.
— Забрави за обувките. Дай ги обратно. Само покрий ръцете си с крачолите.
— Ами ако някой ме попита какво ми има на краката? — разтревожи се Силвър.
— Ще кажеш, че са ампутирани — предложи Лео. — След като са измръзнали по време на отпуската ти на Антарктида.
— Това не е ли на Земята? Ами ако започнат да ми задават въпроси за Земята?
— Това би било нахално. Но повечето хора са свикнали да задават подобни въпроси. Все още можем да използваме историята, че инвалидната ти количка се намира в Изгубен Багаж и че се опитваме да ти я върнем. Ще повярват на това. Хайде! — Лео застана до нея. Тя обви горните си ръце около врата му, а долните около кръста и се притисна до него, малко изплашена, като внимаваше да не му натежи с новооткритото за нея собствено тегло. Топлият й дъх погъделичка ухото му.
Минаха през гъвкавата тръба в Трансферна Станция и Лео тръгна към елеватора, който се движеше нагоре-надолу по дължината на релсите. Откриваха се отделни кабинки.
Лео изчака празна кабинка. За миг се ужаси при мисълта, че Силвър може да се опита да завърже приятелски разговор. Трябваше изрично да й забрани да говори с непознати. Персоналът на Трансферна Станция им хвърли няколко проучващи погледа, но Лео заби студен поглед в стената и никой не направи опит да наруши тишината.
Лео залитна и излезе от елеватора там, където се активираше гравитацията. Макар и да не искаше да си го признае, трите месеца нулева активност си бяха оказали неизбежния ефект. Но и при състояние на средна гравитация теглото на Силвър не достигаше земната норма, каза си мрачно Лео. Измъкна се по най-бързия начин от претъпканото фоайе.
Лео почука на кабина с номер и вратата се отвори. Разнесе се мъжки глас:
— Да, какво има? — бяха намерили Скачащия пилот. Лео залепи една лъчезарна усмивка на лицето си и влязоха.
По тъмни панталони, фланелка и чорапи, Ти се беше изправил в леглото и гледаше вяло в компютърния екран. Леко раздразнен, той погледна нагоре към непознатия за него Лео. Очите му се разшириха при вида на Силвър. Лео я стовари като коте до леглото и се отпусна на единствения стол в кабината.
— Ти Гюлик, трябва да поговорим.
Ти се беше свил в горната част на леглото.
— Силвър! Какво, по дяволите, правиш тук? Кой е този човек? — посочи с палец към Лео.
— Учителят по заваряване на Тони, Лео Граф — отговори смутено Силвър. Тя се претърколи експериментално и изправи торса си с горните ръце. — Странно е — балансира като тюлен на трикрако столче. — Хм. — Тя постави горните си ръце на леглото за по-голяма опора и зае кучешка поза. Цялата й грациозност беше открадната от гравитацията. Без съмнение четириръките принадлежаха на безтегловността.
— Ние се нуждаем от твоята помощ, капитан Гюлик — започна Лео по най-бързия начин. — Спешно.
— Кои сте ние? — запита подозрително Ти.
— Четириръките.
— Ха — промърмори мрачно Ти. — Ами, първото нещо, което искам да отбележа е, че повече не съм капитан Гюлик. Аз съм обикновен Ти Гюлик, безработен. Съвсем вероятно е и да не си намеря повече работа. Благодарение на четириръките. Или поне на едно четириръко — той се намръщи към Силвър.
— Аз им казах, че вината не е твоя — каза Силвър. — Но не искаха да ме чуят.
— Поне би могла да ме покриеш — разгневи се Ти. — Дължеше ми го.
Би постигнал същия успех ако я беше ударил, ако се съдеше по изражението на лицето й.