Все едно го ужили:
— Стига, Граф. Не съм по-лош от другите.
— Но аз ти давам шанс да станеш по-добър. Не виждаш ли…
— Лео… — Силвър се намеси отново. Сега се беше излегнала по корем на леглото, подпряла брадичка с една от горните си ръце. — След като стигнем нашия астероиден пояс, каквото и да се окаже той, какво ще правим с Хиперкораба?
— Хиперкораба?
— Не можем ли да го дадем на Ти?
— Какво? — възкликнаха едновременно Лео и Ти.
— Като отплата. Той ще ни пренесе до нашето място и запазва Скачащия кораб. После може да замине като пилот-собственик, да започне собствен транспортен бизнес, каквото поиска.
— С откраднат кораб? — припомни Ти.
— Ако сме достатъчно далеч и Галактически Технологии не могат да ни стигнат, значи, че не могат да стигнат и теб — отговори логично Силвър. — Тогава ще притежаваш кораб, който съответства на нервната ти имплантация и никой повече няма да може да те изгони от работа, защото ще работиш за себе си.
Лео прехапа език. Той беше взел Силвър, за да му помогне да убедят Ти. Какво толкова, ако не стане по начина, по който си го беше представял? Той хвърли един кратък поглед на Ти и видя, че най-сетне са улучили тънкото му място. Лео сведе поглед и се подсмихна.
— Освен това… — продължи тя, пърхайки с миглите си, — ако успеем да изскочим оттук, да се справим със Селището и така нататък, мистър Ван Ата ще заприлича на глупак. — Тя отпусна отново глава на леглото и се усмихна на Ти.
— О… — възкликна Ти. — О…
— Опакован ли е багажът ти? — намеси се Лео.
— Ей там — Ти кимна към купа багаж в ъгъла. — Но… но… по дяволите, ако това нещо се провали, те ще ме разпънат на кръст!
— О… — каза Лео, — я виж… — и разкопча червения си гащеризон около врата, за да извади лазерния поялник, скрит в един от вътрешните му джобове. — Махнах предпазителя на това нещо. Сега би могъл да изхвърли изключително наситен лъч с голяма дължина, докато не го разсее атмосферата, но със сигурност по-далеч от дължината на тази стая. — Той размаха небрежно поялника. Ти се приведе с разширени очи. — Ако свършим в ареста, ти можеш съвсем честно да си признаеш, че си бил отвлечен с пистолет от един луд инженер и смахнатата му асистентка мутант и си бил принуден да им съдействаш по принуда. Можеш да станеш герой по един или друг начин.
Смахнатата асистентка мутант се усмихна ослепително на Ти, очите й приличаха на звезди.
— Нали няма да стреляш наистина с това нещо! — преглътна страха си Ти.
— Разбира се, че не — развесели се Лео и оголи зъби. Прибра пистолета.
Ти отвърна кратко на усмивката, но очите му често след това подскачаха към издутия гащеризон на Лео.
Когато се върнаха обратно до шлюза на совалката, където се намираше обслужващия кораб, Зара я нямаше.
— О, Господи — изстена Лео. „Нима се е заблудила? Изгубила се е? Отвели са я насила?“ На комуникационната конзола не бе оставена никаква бележка, нито пък някъде другаде.
— Пилот, тя е пилот — успокои се на глас Лео. — Има ли нещо, което е трябвало да направи? Имаме достатъчно гориво. Комуникацията с Пътен Контрол е добра… — студени тръпки го полазиха. Осъзна, че всъщност не й беше забранил изрично да напуска кораба. Толкова очевидно бе, че тя трябваше да стои скрита и нащрек. Очевидно за него, осъзна Лео. Кой би могъл да каже какво е очевидно за едно четириръко?
— Мога да управлявам това, ако се наложи — обади се Ти с най-ненатрапчивия тон, поглеждайки към контролния панел. — Всичко е ръчно.
— Не е там работата — каза Лео. — Не можем да тръгнем без нея. Четириръките изобщо не би трябвало да са тук. Ако я хванат властите на Станцията и започнат да й задават въпроси, ако, разбира се, не са я заловили някои по-лоши…
— Кои по-лоши?
— Там е работата, че не знам кои.
През това време Силвър се бе претърколила до ускорителната кабина. След кратки размисли, тя тръгна с четирите си ръце напред. Мина покрай краката на Лео. Крачолите й се влачеха по земята.
— Къде отиваш?
— След Зара.
— Силвър, остани в кораба. Нямаме нужда от двама изгубени, за Бога — тонът на Лео бе строг. — Ти и аз можем да се движим много по-бързо, ще я намерим.
— Не мисля така — промърмори Силвър. Тя стигна гъвкавата тръба, огледа нагоре-надолу коридора, който се виеше наляво и надясно. — Вижте, не мисля, че е отишла далеч.
— Ако се е качила на елеватора, практически сега може да се намира навсякъде в Станцията — каза Ти.
Силвър се оттегли на долни ръце, повдигна горните над главата и присви очи да огледа фоайето наляво:
— Трудно би било на едно четириръко да стигне Контрола. Освен това тя знае, че там най-вероятно би налетяла на земни. Мисля, че е тръгнала в тази посока — тя повдигна брадичка и се насочи решително надясно на четири ръце. След миг набра скорост като промени походката си. Скачаше като газела в зоната с ниска гравитация. Лео и Ти заскачаха след нея. Лео се чувстваше абсурдно, като човек, който преследва избягалото си куче.