— Дали смазват тези неща с лепило? — изпуфтя той и се хвана за дръжките. Опита се да задвижи пътеката, която се съпротивляваше на краката му.
Ван Ата се извърна и се ухили язвително:
— Какъв е проблемът, Лео? Минченко, медицинският мини-диктатор, успя ли да те изтормози?
— Да-а, нещо такова… — Най-накрая той успя да я задвижи и краката му започнаха да се огъват в равномерен ритъм. Напоследък бе пропуснал твърде много часове. — Говорил ли си с него след като се върна?
— Да-а — краката на Ван Ата се съпротивляваха на уреда. Механизмите ядосано бръмчаха.
— Каза ли му какво става с Проекта?
— Наложи се, за съжаление. Надявах се да не научи до последно, както останалите. Вероятно Минченко е най-арогантният от Старата Гвардия на Кей. Никога не е крил, че според него той е най-подходящият за управител на Проект Кей. Вместо това идва един външен човек, а именно аз. Добре, че е определен за пенсиониране след година. Иначе, проклет да съм, ако не бях предприел мерки да се отърва от него преди да започне това.
— Той, хм, имаше ли някакви възражения?
— Искаш да кажеш дали се е разквичал като прасе преди клане? Можеш да си сигурен, че го направи. Държа се така, сякаш аз съм лично отговорен за изобретяването на проклетия уред за изкуствена гравитация. Голяма идиотщина! — Пътеката на Ван Ата изстена срещу думите му.
— Ако е бил в Проекта от самото начало, предполагам, че практически четириръките са живота му — сподели разумно Лео.
— Мм — Ван Ата продължаваше да марширува, — но това не му дава право да се държи така. Дори ти се оказа по-разумен. Ако не покаже признаци на доброжелателност и не иска да сътрудничи, след като се успокои и преосмисли нещата, може би ще е по-лесно да удължа смяната на Кърн и да го изпратя обратно долу.
— О? — Лео се прокашля. Това нямаше нищо общо с добрия изход, на който се надяваше. Но всяка минута бе ценна. — Говори ли с теб за Тони?
— Тони! — за миг пътеката на Ван Ата избръмча като стършел. — Надявам се никога повече да не видя този червей. Той не беше нищо друго освен проблеми, проблеми и разходи.
— Аз самият се надявах да го използвам още малко — подхвана внимателно Лео. — Дори и да не е готов здравословно да се върне към регулярните си задължения. Отвън има доста работа по компютърната конзола и задачи за ръководител, които бих могъл да му възложа. Ако можехме да го доведем тук.
— Глупости — тросна му се Ван Ата, — много по-лесно ще бъде да вземеш друг от лидерите на работната си група от четириръки… Прамод да кажем или някой друг. Не ме интересува кой. Затова съм те упълномощил. Само след две седмици ще започнем да пренасяме дребосъците. Няма смисъл да вземаме някой, когото Минченко така или иначе няма да пусне от болницата дотогава. И на него му го казах. — Погледът му се впи в Лео: — Не искам да чувам нито дума повече за Тони.
— О! — каза само Лео. Проклятие! Наистина, трябваше да поговори с Минченко преди да е размътил водите на Ван Ата. Чудеше се какво ли му е казал Минченко. Несъмнено би му било приятно да го чуе, макар че удоволствието щеше да се окаже твърде скъпо за четириръките. Лео направи всички усилия чертите на лицето му да излъчват симпатия към Ван Ата.
— Как върви спасителният план? — попита след малко Ван Ата.
— Почти е готов.
— О, наистина ли? — лицето на Ван Ата се проясни. — Ами, това поне е нещо.
— Ще се изненадаш по какъв начин може да се промени Селището — Лео говореше самата истина. — Както ще се изненада и ръководството на Компанията.
— Бързо ли ще стане?
— Веднага щом получим заповед. Изложил съм нещата като военна игра — той млъкна, за да не се обърка в обясненията си. — Все още ли планираш утре да съобщиш на останалите служители Голямата Новина? — попита Лео ей така. — В големия лекционен модул? Наистина бих искал да съм там. Имам визуални материали, които мога да представя след като ти приключиш.
— Не-е — каза Ван Ата.
— Какво? — преглътна Лео, обърка ритъма си, а пружините силно го удариха и повалиха на едно коляно върху пътеката, подплатена точно за подобни случаи. Опита да се изправи отново.
— Нарани ли се? — попита го Ван Ата. — Изглеждаш ужасно…