Мина един миг, после още един и още един. Пилотът видимо започна да се успокоява, забеляза се огънчето на триумф в очите му. Той разбра — вече знаеше, — че тя няма да стреля. Ръката му тръгна към катарамата на колана, краката му се свиха под тялото, търсейки опора.
Толкова пъти го беше репетирала наум, че действителното събитие почти бе лишено от усещане. Притежаваше кристална яснота, сякаш се наблюдаваше от разстояние или в друго време, минало или бъдеще. Моментът оформи избора на мишена, нещо, за което бе мислила безброй пъти, без да стигне до окончателно решение. Тя насочи поялника някъде под коленете му, защото зад тях не стояха никакви ценни контролни панели.
Да натисне бутона бе изненадващо леко — работа за малък мускул на горния й десен палец. Лъчът бе тъмносин и дори не я накара да примигне, макар че за кратко време ярък жълт пламък подпали гащеризона му, който трябваше да е незапалим, после угасна. Ноздрите и потръпнаха от вонята на прогорена тъкан, по-остра от миризма на обгорено месо. След това пилотът се преви и започна да крещи.
— Защо направи това? — промълви Ти. — Той все още беше завързан за стола си, Силвър! — Очите му приличаха на кладенци на изумлението. След конвулсивното движение инженерът замръзна покорно, а очите му скачаха от четириръко на четириръко. Сиги зяпна, Йон стоеше невъзмутим.
Виковете на пилота я изплашиха, взривиха нервите й, прободоха главата й. Тя отново насочи поялника към него:
— Престани да крещиш!
За нейна изненада той престана. През стиснатите му зъби се чуваше само учестено дишане. Той обърна глава да я погледне през цепките на очите си. Обгорените места на краката му бяха потъмнели. Силвър бе раздвоена между погнуса и любопитство да види какво е направила. По ръба раните се подуваха зачервени, вече се просмукваше жълта плазма през кожата, но оставаше там, нямаше нужда от почистване. Раната не приличаше на животозастрашаваща.
— Сити, отвържи го и го махни от контролния стол — заповяда Силвър. За пръв път Сиги се подчини, без да коментира заповедта, дори не направи предложение как по-добре да я изпълни според филмите, които бе гледал.
Всъщност с действието си тя удовлетвори всички присъстващи, не само пленниците. Всички се раздвижиха по-бързо. „Може да се пристрастя“, каза си Силвър. Без коментар, без оплакване…
— Беше ли нужно? — Попита Ти, когато поведоха затворниците напред по коридора. — Той тъкмо ставаше от стола си…
— Само се опитваше да ме изиграе.
— Не можеш да си сигурна в това.
Тя се обърна рязко към него. Той отскочи:
— Хиляда мои приятели ще умрат, ако не успеем да отвлечем кораба. Имах избор и избрах. Бих го направила отново. Разбра ли ме? — „Ти избираш вместо всички, Силвър“, прозвуча в нея гласът на Лео.
— Да, госпожо — промени тона си Ти.
Да, госпожо? Силвър примигна и тръгна пред него да прикрие объркването си. Ръцете й трепереха. Тя влезе първа в кабината. Очевидно, за да прекъсне всички комуникационни връзки освен приемника за спешни случаи. Да провери оборудването за първа помощ — беше там непокътнато. И също така, за да остане сама за миг, далеч от големите очи на придружителите си.
Това ли бе удоволствието от властта, което чувстваше Ван Ата, когато всички му се подчиняваха? Очевидно беше какво причини оръжието на противящия се пилот. Но какво бе причинило то на нея? За всяка реакция равносилна противоположна реакция. Такава бе материалистичната правда, знанието, вкоренено в утробата на всяко четириръко по рождение.
Тя излезе от кабината. Пилотът изстена с хриптящ глас, когато го натикаха вътре с инженера и краката му се удариха в шлюза. Затвориха шлюза и изстреляха кабината далеч от Скачащия кораб.
Постепенно Силвър се успокои. Вълнението й отстъпи място на хладнокръвна твърдост, макар че ръцете й все още трепереха от мъка за това, което се наложи да извърши. Така. Все пак четириръките по нищо не се различаваха от земните. Всяко зло, което можеха да причинят, беше по силите им. Ако поискаха да го сторят.
Така. Ако поставеха хранителните тръби при такъв ъгъл, настроени за шест часово въртене, можеха да минат с четири спектрални светлини по-малко в хидропонния модул и цъфтежът пак щеше да се осъществи за четиринадесет дни. Клер заложи командата в компютъра и забърза аналогичния цикъл на модела, за да се увери. Новата хранителна конфигурация щеше да прекрати изтичането на енергия от модула с около двадесет процента от първоначалната й преценка. Разполагаха с достатъчно енергия, докато Селището пристигнеше на новото си местоположение и те отново разтвореха деликатните слънчеви колектори.