— Хм, бедничките — обади се Ема. — Чудя се дали техните бебета успяват да се отделят от телата им, като се има предвид гравитацията?
— Никога не съм чувала за такова нещо — замисли се Клер. — Той каза, че имали проблем с теглото на бебето. Притискало нервите и органите им.
— Радвам се, че не съм се родила като тях — кимна Ема. — Особено жена. Помислете за бедните майки, които трябва да се притесняват, че помощниците им може да изпуснат новородените — потрепери тя.
— Ужасно е — потвърди разпалено Клер. — Струва си да рискуваме всичко, за да не слезем долу. Наистина.
— Но след седем месеца ние ще бъдем сами — каза Пати. — На теб ти помогна д-р Минченко. Ема и аз… Ние ще бъдем съвсем сами.
— Не, няма — възкликна Клер. — Каква ужасна мисъл! Кара е тук. Аз съм тук. Ние всички ще помогнем.
— Лео идва с нас — обади се Ема. Опитваше се да звучи оптимистично. — Той е земен.
— Не съм сигурна, че тези неща са по неговата специалност — призна Клер, опитвайки се да си представи Лео като лекар. — Както и да е, всички от многобройния екип при раждането на Анди се занимаваха най-вече със събиране на данни, защото бях първа и те разработваха процедурите, поне така каза д-р Минченко. Самото раждане не им създаде много грижи. Всъщност не го направи д-р Минченко, нито пък аз. Моето тяло го направи. Поизцапа се наоколо, но нищо особено. — „Ако всичко мине добре биологически“, помисли си тя, но имаше благоразумието да не го каже на глас.
Пати все още изглеждаше нещастна:
— Да, но раждането е само началото. Работата за Галактически Технологии ни натоварваше, но сега след като започнахме да се подготвяме за бягството, се натоварваме три пъти повече. Човек трябва да е съвсем сляп, за да не осъзнае, че после ще бъде още по-тежко. Не му виждам края. Как ще се справим с всичко останало и с бебетата? Не съм сигурна, че ми харесва много тази работа със свободата. Лео говори за това, но за кого е тази свобода? Не за мен. Като работя за Компанията имам много повече свободно време.
— Искаш да докладваш на д-р Къри? — запита я Ема.
Пати сви конфузно рамене:
— Не…
— Не мисля, че под свобода той разбира свободно време — каза умислено Клер. — Това е оцеляване. Като… като да не трябва да работиш за хора, които имат право да те застрелят, ако поискат. — Гласът й прегракна от болезнения спомен. Тя умишлено го снижи: — Пак ще трябва да работим, но за себе си. И за децата си.
— Най-вече за децата си — каза мрачно Пати.
— Не е толкова лошо — отбеляза Ема.
На Клер й се стори, че долавя нотка от песимизма на Пати:
— А следващия път, ако искате да има такъв… вие може да изберете бащата на детето си. Няма да има кой да ви заповядва.
Пати видимо се промени:
— Така е, наистина…
Думите на Клер имаха ефект и разговорът прескочи кризисната точка. Много по-късно вратите на въздушния шлюз се отвориха и Прамод надзърна вътре.
— Получихме сигнал от Силвър — каза простичко той.
Клер извика от радост. Пати и Ема се прегърнаха и се завъртяха във въздуха.
Прамод вдигна ръка за внимание:
— Нищо не е започнало все още. Трябва да постоите тук още малко.
— Но защо? — извика Ема.
— Чакаме специална совалка отдолу. Когато се скачи за дока, започваме.
Сърцето на Клер подскочи:
— Тони… Тони ли ще дойде?
Прамод поклати глава със съчувствие:
— Не, товарни тегличи. Лео наистина се тревожи, че без тях може да нямаме достатъчно енергия да изтласкаме Селището извън тесния проход.
— О, да, разбира се. — Клер се сви.
— Останете тук и чакайте! Не обръщайте внимание на никакви спешни сирени, които може да чуете — каза Прамод, стисна долните си ръце да ги окуражи и се оттегли.
Клер се приготви да чака. Би се разплакала от напрежение, но Пати и Ема нямаха нужда от лош пример.
Брус Ван Ата натисна с пръст носа си отстрани и затвори едната си ноздра, изсекна се силно, после повтори същата процедура и с другата ноздра. По дяволите тази безтегловност и липсата на правилно синусово оттичане, както и другите неудобства. Вече нямаше търпение да се върне на Земята. Дори на ужасното място Родео беше по-добре. От време на време се чудеше дали не може да намери някакво извинение… да инспектира как са подготвили бараките за четириръките, може би. Можеше да го проточи до пет дни, ако си подредеше добре картите.
Той се премести и се закотви в единия ъгъл на офиса на д-р Йей. Намести се на бюрото й, гърбът му опря в плоска вътрешна стена, а краката му се залостиха под намагнетизирана дъска, отрупана с документи и дреболии. Йей сви раздразнено устни, когато се извърна и го видя. Той кръстоса удобно крака, като умишлено разбърка документите й, за да я изкара извън нерви. Тя отмести поглед към екрана — не пожела да се хване на въдицата. Той разбърка още повече документите. „Баба“, помисли си той. За него беше облекчение, че им остават още само няколко седмици съвместна работа.