— Пуснете ме да отида при тази проклета комуникационна конзола…
— ЗАТВАРЯЙ ВРАТАТА! — Почти без да се усети, Ван Ата се присъедини към хора. Разликата в налягането се усещаше все по-ясно. Радваше се, че не е закъснял. Ако това продължеше, той щеше да се погрижи вратите да останат затворени на всяка цена, без значение кой ще чука отвън да го пуснат. Имаше малък списък… Ами всеки, който не е имал достатъчно акъл да се отзове бързо на инструкциите за тревога, няма място на космическа станция. Законът на джунглата.
Ван Ата си проправи път през тълпата към центъра на модула. Крадеше по крачка от този или онзи, когато те неволно се отместваха. Малко се обърнаха да протестират като видяха кой ги сръгва, други смекчиха обидите. Някой бе махнал капака на комуникационната конзола и гледаше объркано в кабелите, изгубил фините си инструменти за диагностика някъде из Селището.
— Не можеш ли поне да се свържеш със салона на четириръките? — настоя млада жена. — Трябва да разбера дали класът ми е стигнал дотам.
— Ами, защо тогава не отиде с тях? — сопна й се майсторът.
— Един от по-големите четириръки ги поведе. Той ми каза да дойда тук. Не спорих с него. Сирената така кънтеше в ушите ни…
— Няма да стане — мъжът направи гримаса и затвори капака.
— Ами, връщам се да разбера — реши младата жена.
— Не, няма — намеси се Ван Ата. — Тук вътре дишат твърде много хора, за да отворим вратите и да изгубим въздух без причина. Не и докато не разберем какво става, докъде се разпростира бедствието и колко дълго ще продължи.
Мъжът почука по капака на компютъра:
— Ако това нещо не проработи, единственият начин да разберем нещо е да изпратим някого навън с кислородна маска.
— Ще почакаме още няколко минути. — „По дяволите онзи самонадеян глупак Граф. Какво бе направил той? И къде беше? С кислородна маска, реши Ван Ата. Нека да е с кислородна маска и да се превива от спазми, просто като наказание.“
Край на прочутото неопетнено досие на Граф. Всяко зло за добро, поне инженерът няма да може да преглътне това. Малко унижение ще му се отрази добре.
И все пак, ситуацията бе толкова странна! Не беше възможно да се наруши херметизацията навсякъде в Селището, и то изведнъж. Имаше безопасни места зад безопасните места, междинни кабини, отделени докове. Инцидент с такива широки размери изискваше предвидливост и планиране.
Той изсъска през зъби и се концентрира, очите му се разшириха. Планиран инцидент. Възможно ли е това, възможно ли е наистина това…?
Геният Граф. Един инцидент, един инцидент, идеален инцидент, инцидентът, който толкова бе желал, но никога не посмя да пожелае на глас. Това ли беше? Трябваше да е това! Фатална гибел за четириръките, сега в последния момент, когато всички бяха заедно и можеше да се постигне с един удар?
Дузина идеи, но никъде не го водеха. Граф настояваше да се занимава изцяло с всички детайли на плана за отвеждането на четириръките. Неговата потайност, настояването му за постоянно обновяване на схемата за евакуация. Оттеглянето му от социални контакти, нещо, което Йей не одобряваше, маниакалната му работна програма, видът му на човек с таен график, доведен до изчерпване. Ето я кулминацията на всичко това.
Разбира се, че е било тайна. Сега след като той самият бе разкрил плана, можеше само да се съгласи. Благодарността на Галактически Технологии към Граф за това, че ги освобождава от проблема с четириръките, трябваше да се изрази индиректно, с повишения, бързо израстване. Той трябваше да измисли някакъв подходящ начин да се осъществи всичко това.
От друга страна, защо да дели? Устните на Ван Ата се извиха в лисича усмивка. Едва ли това беше ситуация, в която Граф можеше да поиска признателност, макар и да я заслужаваше. Граф е бил хитър, но не достатъчно. Беше нужна изкупителна жертва за инцидента, заради самия протокол. Единственото нещо, което трябваше да направи, бе да държи устата си затворена и… Ван Ата трябваше да обърне внимание на положението в сегашния напрегнат момент.
— Трябва да проверя какво става с моите четириръки! — Очите на младата жена се зачервиха. Тя започна да си проправя път назад към вратите на въздушния шлюз.
— Точно така — присъедини се един мъж към нея. — А аз трябва да открия Уизак, все още го няма тук. Сигурно има нужда от помощ. Ще дойда с теб…
— Не! — отсече Ван Ата. Без малко да добави „ще развалите всичко“. — Ще чакате да се оправят нещата. Не искам паника. Просто ще стоим и ще изчакаме инструкции.
Жената поутихна, но мъжът отвърна скептично: