— Инструкции от кого?
— Граф — каза Ван Ата. Да, не беше твърде рано да започне да разяснява на свидетелите, чия беше отговорността. Той прикри учестеното си развълнувано дишане — опитваше се да изглежда спокоен. Но не съвсем, трябваше да бъде толкова изненадан, колкото всички, не, по-изненадан от останалите, когато станеха ясни пълните размери на бедствието.
Той се приготви да чака. Минутите пълзяха. Една последна група от задъхани бегълци влезе през въздушния шлюз. Въздухът в Селището не трябваше да се губи толкова бързо. Един от администраторите от Инвентарен Контрол (старите навици умират трудно) прояви самоинициатива и му представи извадка за броя на присъстващите.
Той изпсува наум инициатора, макар че прие данните с благодарност. Доказателството, че не присъстваха всички, трябваше да го подтикне към действия, които той нямаше желание да предприема.
Само единадесет от земните служители не се намираха в модула. Необходимата цена, убеди се нервно Ван Ата. Несъмнено някои се бяха скрили в други безопасни места или поне трябваше да покаже, че вярва в това. Техните фатални грешки можеха да се припишат на Граф.
Една група се готвеше да излезе през въздушния шлюз. Ван Ата си пое дълбоко въздух. Чудеше се как да ги спре, без да издаде всичко. В този миг една жена изкрещя от ужас:
— В коридора вече няма въздух! Не можем да излезем без скафандри! — Ван Ата си отдъхна с облекчение.
Той си проправи път до един от илюминаторите на модула. Гледаше към мрачни неблещукащи звезди. От другата страна на портала можеше да се види неясна картина към Селището. Погледът му улови някакво движение и той залепи нос в студеното стъкло в опит да разгледа повече подробности.
Върху Селището проблясваха сребристи работни костюми. Бегълци? Или сервизния отряд? Възможно ли е все пак първата му хипотеза за истински инцидент да е вярна? Във всеки случай пак си оставаше проблем на Граф.
Но, дявол го взел, там имаше четириръки, оцелели четириръки. Можеше да види ръцете им. Граф не беше свършил добре работата си. Само две четириръки, ако едното е мъжко, а другото женско, биха причинили същото зло като хиляда, според Апмад. Вероятно работната група бе само мъжка.
Ето го и самият Граф сред прелитащите фигури! Носеха някакъв вид оборудване. Трепкащите изкривени линии през портала му пречеха да разбере какво точно носят. Той изви шия доколкото можа, но работната група бе затъмнена от една чупка на Селището. Някакъв обслужващ кораб се изпречи пред погледа му и се изви над лекционния модул. Още оцелели? Четириръки или земни?
— Хей — един развълнуван глас от лекционния модул прекъсна трескавите му наблюдения, — извадихме късмет. Целият шкаф е пълен с кислородни маски. Трябва да са около триста.
Ван Ата извърна глава да види въпросния шкаф. Последният път, когато беше тук, този шкаф беше пълен с аудиовизуално оборудване. Кой, по дяволите, бе сменил съдържанието и защо…?
Силен удар разтърси модула и продължи да кънти, сякаш си поставил главата си в метална кофа и някой удря по нея с чук. Силно. Викове и крясъци. Светлините угаснаха, после отново се появиха с около една четвърт от предишната си яркост. Останаха само с енергията на модула. Бяха прекъснати връзките с електрозахранването на Селището.
Не само електрозахранването беше прекъснато. Изумен, Ван Ата видя как Селището започна бавно да се върти пред илюминатора. Не, не беше Селището, модулът се движеше. Общо „Ооо!“ се разнесе сред тълпата вътре, когато всички се понесоха към едната стена и се струпаха там срещу ускорението, което идеше отвън. Ван Ата стисна конвулсивно дръжките край илюминатора.
Истината го порази почти физически, обхвана като огън гърдите му, ръцете, краката, заби в главата му, сякаш щеше да пробие черепа му.
Изигран! Той беше изигран, напълно изигран по всички параграфи. Една фигура в скафандър, с крака, махаше безгрижно за сбогом към модула от зеещата дупка, отворена след отделянето от Селището. Ван Ата се разтресе от гняв.
— Ще ми паднеш Граф! Ще ми паднеш, проклети кучи сине! Ти и всяко от тези четириръки червейчета с теб…
— Успокой се, човече! — говореше д-р Йей, закрепила се някак близо до неговия илюминатор. — Какво става?
Той осъзна, че е мърморил на глас. Изтри слюнката от ъглите на устата си и стрелна Йей:
— Ти… ти… ти си виновна. Трябваше да следиш всичко, което става с тези малки чудовища, а ти нищо не си забелязала. — Той тръгна към нея без сам да знае какво ще направи, изпусна се от дръжките, олюля се и се плъзна надолу по стената. Кръвта шумеше толкова силно в ушите му, че се изплаши да не получи инсулт. Остана за миг на място със затворени очи, пое си дъх, преодоля временно емоциите си. „Контролирай се, каза си, безкрайно изплашен да не умре всеки миг. Контролирай се, спокойно, по-късно ще се занимаеш с Граф. Ще ми паднеш, всичките ще ми паднете…“