Выбрать главу

— Знам, знам… Обещах на Клер… Не зная как ще успеем да…

Минченко чакаше с напрегнато изражение. Не беше свикнал да моли. Само очите му го издаваха. Лео се разчувства:

— Ще опитаме. Ще опитаме. Това е всичко, което мога да обещая.

Минченко кимна с достойнство.

— Какво ще каже госпожа Минченко за всичко това все пак?

— Тя от двадесет и седем години мрази Родео — рече Минченко. „Някак въодушевено“, помисли си Лео. — Ще се радва да се махне. — Минченко не добави надявам се на глас, но Лео го усети.

— Добре. Ами, ние така или иначе трябва да се отървем от забравените тук… — Лео се замисли дали беше възможно човек да умре безболезнено от вълнение и поведе малобройния си отряд извън кабината.

Клер се носеше от дръжка на дръжка по коридорите. Сърцето й биеше от нетърпение. Четириръки се бяха скупчили около вратите на въздушния шлюз към разхвърляния гимнастически салон. Тя трябваше да се въздържи да не ги избута с лакти от пътя си. Една от старите й приятелки по спалня в розова фланелка и къси панталони на Детското, я позна. Усмихна й се и й подаде една долна ръка да я издърпа през тълпата.

— Малките са при Врата B — каза тя. — Очаквах те… — След бърза проверка да не би полета й да се сблъсква с този на друг, тя й помогна да се понесе по най-краткия път през голямата кабина.

Пухкавата фигура в розов гащеризон, която търсеше Клер, всъщност се губеше някъде между рояка от развълнувани, изплашени, шумни петгодишни. Клер почувства остра болка на вина за взетото решение, че е твърде опасно за опазване на тайната, ако предупредят най-малките четириръки за големите промени в живота им. „Но малките нямат право на глас“, помисли си тя.

Анди бе завързан за мама Нила и плачеше неутешимо. Тя отчаяно се опитваше да го утеши с едно шише в ръка, докато притискаше зачервен тампон към челото на ревящо петгодишно с другата. Две или три още висяха за по-удобно към краката й, докато тя се опитваше с думи да обясни на шесто как да помогне на седмо, което бе отворило прекалено много пакет с протеинов чипс и бе изпуснало съдържанието във въздуха. Въпреки всичко, спокойният й познат провлечен говор бе само малко по-стегнат от обикновено, докато не видя Клер:

— О, скъпа — промълви тя със слаб глас.

— Анди! — извика Клер.

Той извърна глава към нея и се пусна от мама Нила. Хвърли се напред, но достигна само края на въжето си и отскочи отново към майката на Детското. Тогава закрещя с всички сили и сякаш като резонанс кървящото момче се разплака още по-силно.

Клер се спря в стената и се обърна към тях.

— Клер, скъпа, съжалявам — каза мама Нила и извърна бедра да закрие Анди, — но не мога да ти позволя да го вземеш. Мистър Ван Ата каза, че ще ме уволни на минутата със или без двадесет години стаж. И Господ знае кой ще дойде тогава. Има толкова малко хора, на които аз наистина мога да доверя тази задача… — Анди я прекъсна отново като се спусна към Клер и отблъсна със замах подадената му бутилка. Тя се завъртя във въздуха и няколко капки се разстлаха наоколо. Клер протегна ръце към него.

— Не мога, наистина не мога… о, мамка му, вземи го! — Клер за пръв път чуваше мама Нила да псува. Тя отвърза Анди. Мигновено към лявата й страна се спуснаха петгодишни.

Виковете на Анди веднага утихнаха. Чуваха се само приглушени хлипания. Ръчичките му силно обвиха тялото й. Клер го прегърна и с четирите си ръце не по-малко силно и той се скри в пазвата й. Тя зари лице в косицата му, упоена от чистия му бебешки мирис, малките му сладки уши, гладката кожа, изящните мигли, всяка част от неспокойното му тяло. Щастливо избърса нослето му с ръба на синята си блуза.

— Това е Клер — дочу тя едно петгодишно, което обясняваше мъдро на друго: — Тя е истинска майка.

Тя скришом им хвърли поглед. Те смело я изучаваха. Засмяха се. Тя им отвърна. Едно седемгодишно от близката група бе върнало шишето и се навърташе наоколо.

Кръвта по челото на малкото четириръко се беше съсирила. Най-сетне мама Нила успя да поведе разговор:

— Случайно да знаеш къде е мистър Ван Ата? — попита разтревожено тя.

— Замина си — отвърна безгрижно Клер. — Замина си завинаги! Ние поемаме.

Мама Нил не разбра:

— Клер, те няма да ти позволят…

— Помагат ни. — Тя кимна към другата страна на салона и погледът й срещна този на Лео. Може би току-що бе пристигнал. Беше с червен гащеризон. До него стоеше друга фигура с крака в бял гащеризон. Какво правеше д-р Минченко все още тук? Внезапен страх я скова. Бяха ли успели да прочистят Селището от земни все пак? За пръв път тя се сепна защо мама Нила е тук: