— Те не са мутанти — заяви Йей. — Те са генетично програмирани дец…
— Мистър Ван Ата? — обади се друг комуникационен контрольор. — Имам спешно съобщение за вас. Можете ли да го приемете тук? — Прекъсната, Йей разпери раздразнено ръце.
— Сега пък какво? — изломоти Ван Ата и седна пред комуникатора.
— Съобщението се изпраща от управителя на товаро-разпределителната станция при точката на скачане. Ще ви свържа — каза служителят.
Пред очите на Ван Ата затрептя смътно познатото лице на управителя на станцията. Може би Ван Ата го бе срещал веднъж, в началото на назначението си тук. Малката станция при точката на скачане се обслужваше от хора на Ориент IV и беше под командване на Ориент IV, не на Родео. Служителите бяха редови земни членове на Съюза и обикновено не поддържаха контакт с Родео, нито с четириръките, които по предишния план трябваше да ги изместят.
Управителят на станцията изглеждаше измъчен. По време на предварителната идентификация той бърбореше нещо неразбрано, после изведнъж изтърси същината на проблема:
— Какво, по дяволите, става с вас, все пак? Точно преди миг екипаж от чудати мутанти изскочи отникъде, отвлече Скачащ пилот, стреля в кораба и открадна товарен Хиперкораб на Галактически Технологии. Но вместо да изскочат навън, те тръгнаха назад към Родео. Когато се обърнахме към Охраната на Родео, те ни отговориха, че най-вероятно мутантите са ваши. Има ли още много такива? Настоявам за отговор, дявол да го вземе! Имам пилот в болницата, тероризиран инженер, а екипажът е на ръба на истерията. — Ако съдеше по израза на лицето на управителя на станцията, той самият бе на ръба на истерията. — Изключвам!
— Откога е това съобщение? — попита почти унесено Ван Ата.
— От около… — служителят провери на монитора. — От преди дванадесет часа, сър.
— Той смята ли, че похитителите са били четириръки? Защо не ме информирахте… — погледът на Ван Ата попадна на Банерджи, който смирено седеше до лакътя на Чалопин. — Защо Охраната не ме уведоми незабавно?
— По времето, когато ни докладваха за инцидента, вие не отговаряхте — каза безизразно капитанът. — Оттогава следим D-620. Той продължава да се движи право към Родео. Не отговаря на повикванията ни.
— Какво смятате да правите по въпроса?
— Следим ситуацията. Все още не съм получил конкретни разпореждания.
— Защо не? Къде е Норис? — Норис беше изпълнителният директор на цялата област на Родео. Той трябваше да е в течение на нещата. Наистина, Проект Кей не беше точно под негово командване, тъй като Ван Ата бе докладвал директно на Управлението на Компанията.
— Д-р Норис — каза Чалопин — е на конференция по развитието на материалите на Земята. В негово отсъствие аз действам като изпълнителен директор. С капитан Банерджи обсъдихме възможността да вземе хората си, Охранителна Совалка Три и Освободителна совалка и да се опита да се прикачи към отвлечения кораб. Все още не сме сигурни кои са тези хора, нито пък какво искат. Но те са взели заложник, искат да им обърнем внимание. Затова ги оставихме да продължат, докато се опитваме да съберем повече информация за тях. Това — тя го погледна изпитателно — ни отвежда при вас, мистър Ван Ата. Този инцидент свързан ли е по някакъв начин с кризата на Селище Кей?
— Не виждам как… — започна Ван Ата и млъкна, защото изведнъж разбра. — Кучи син… — измънка той.
— О, Кришна — възкликна д-р Йей и се премести да вижда по-добре полуразглобеното Селище, което се носеше в орбита далеч над тях. — Не може да бъде…
— Граф е полудял. Той е луд, този човек е мегаломан. Той не може да направи това… — фактите неумолимо проблясваха в ума на Ван Ата. Разрушено Селище… по-голямата част от второстепенните компоненти липсват… Едва ли би могло да бъде изведено от Хиперкораб през тесния проход… Цялото проклето нещо… — Те отвличат всичко, проклети да са! — извика на глас Ван Ата.
Йей закърши ръце:
— Никога няма да успеят. Та те са деца! Той ги обрича на смърт! Това е престъпление!
Капитан Банерджи и администраторът на совалката се спогледаха. Банерджи сви устни и посочи с ръка към нея, сякаш за да каже: „Първо дамите.“
— Мислиш ли, че има връзка между двата инцидента? — настоя Чалопин.
Ван Ата също крачеше напред назад, сякаш така щеше да успее да види Селището под по-добър ъгъл:
— Проклета работа!
Йей отговори вместо него:
— Да, така смятаме.
Ван Ата продължи да крачи:
— Господи, ама те вече са го разглобили! Ние няма да имаме време да ги притиснем с провизиите. Ще се наложи да ги спрем по някакъв друг начин.