— Виж — започна Ти, — договорката беше, че ще се отърва от това чист при всички случаи. Галактически Технологии трябваше да си помислят, че съм бил отвлечен и че съм пилотирал с пистолет, опрян на челото. Хубав, прост, правдоподобен сценарий. Нещата се объркват твърде много. Дори да успея да се справя с подобна задача, те няма да повярват, че съм я изпълнил под заплаха. Какво ме е спряло да излетя долу и да не се върна? Това е въпрос, който ще ми зададат, можем да се обзаложим. Не, дявол да го вземе! На никаква цена — нито признателност, нито пари ме вълнуват!
— Знам — изръмжа Лео. — И двете ти ги бяхме предложили. — Ти го зяпна, но той извърна поглед към очите на Силвър.
Откъм коридора се чу тънък глас:
— Лео? Лео…!
— Тук! — отговори Лео. Какво има пък сега…?
Към тях се спусна едно от малките четириръки:
— Лео! Навсякъде те търсихме. Ела бързо!
— Какво има?
— Спешно съобщение. По комуникационния канал. Отдолу.
— Ние не отговаряме на съобщенията им. Тотално затъмнение, спомняш ли си? Колкото по-малко информация им предоставяме, толкова повече време ще им отнеме да решат какво да правят с нас.
— Но това е Тони!
Стомахът на Лео се сви и той тръгна след вестоносеца. Пребледняла, Силвър, а след нея и другите го последваха.
Екранът показваше ясна картина — болнично легло. Тони се притискаше плътно към облегалката и гледаше право в обектива. Носеше фланелка и къси панталони. Долният му ляв бицепс бе в бяла превръзка. Тялото му изглеждаше вдървено. Явно беше завързан. Лицето му изглеждаше сбръчкано. Сините му очи трескаво кръжаха вдясно от леглото, където се намираше Брус Ван Ата. Приличаше на изплашено пони.
— Отне ти много време да отговориш на обаждането, Граф — каза Ван Ата и се ухили неприветливо.
Лео преглътна:
— Здравей, Тони. Не сме те забравили. Клер и Анди са добре и са отново заедно…
— Не говори, а слушай, Граф — прекъсна го Ван Ата. Той си играеше с контролния панел. — Така. Току-що прекъснах звука така, че можеш да си спестиш въздишките. Добре, Тони. — Ван Ата сръга четириръкото с пръчка в сребрист цвят. „Какво беше това?“, зачуди се изплашен Лео. — Кажи си думите!
Тони премести поглед към безмълвния видеообраз и очите му се разшириха тревожно. Той пое дълбоко въздух и започна:
— Каквото и да правиш, Лео, продължи го! Не мисли за мен! Спаси Клер, спаси Анди…
Образът изчезна рязко от екрана, въпреки че аудио-сигнала остана отворен още миг. Дочу се странен звук от тъп удар и вик. Ван Ата изпсува: „Млъквай, лайно такова!“ и после звукът прекъсна.
Лео откри, че е хванал една от ръцете на Силвър.
— Клер е тръгнала — каза бавно Силвър. — Искаше да присъства на този разговор.
Очите на Лео срещнаха нейните:
— Мисля, че е по-добре да я отклониш.
Силвър кимна и бавно се извърна.
Екранът отново просветна. Тони тихо се бе спотаил в далечния край на леглото, с наведена глава и ръце върху лицето. Очите на Ван Ата проблясваха злобно, докато се олюляваше бесен.
— Очевидно хлапето се учи бавно — озъби се Ван Ата на Лео. — Ще го кажа ясно и кратко, Граф. Можеш да държиш заложници, но ако само ги докоснеш, ще те осъдят във всеки съд в галактиката. Аз имам заложник, на когото мога да направя каквото си поискам, при това легално. Ако си мислиш, че няма да го извърша, само ме предизвикай. Много скоро ще изпратим совалка от Охраната, която да възобнови реда. И ти ще съдействаш на екипа ни. — Той вдигна сребристата пръчка и натисна нещо. Лео видя как от върха й изхвърча електрическа искра. — Това е прост уред, но мога да направя чудеса с него, ако ме принудиш. Не ме принуждавай, Лео!
— Никой не те принуждава… — започна Лео.
— О! — прекъсна го Ван Ата — Почакай за минута… — Той натисна нещо на контрола. — Сега вече мога да те чуя. И по-добре кажи нещо, което искам да чуя.
— Никой тук не може да те накара да извършиш каквото и да било — скръцна Лео. — Каквото и да направиш, ще го направиш по собствено усмотрение. Ние нямаме никакви заложници. Това, което имаме, са трима доброволци, които избраха да останат заради… заради съвестта си, предполагам.