— Готови ли сте, Зара? — извика той в микрофона на скафандъра си.
— Готови сме, Лео — отговори четириръкия пилот от обслужващия кораб, прикрепен към опустошената част на кърмата на модула.
— Запомни, направи го бавно и внимателно. Но точно. Представи си, че корабът ти е скалпел, а ти трябва да оперираш един от приятелите си или нещо такова.
— Правилно, Лео — в гласа й звучеше смях. „Не се перчи, момиче“, молеше се наум инженерът.
— Тръгвай щом си готова.
— Тръгвам. Чакайте ме там!
В началото не се усети промяна. После коланите около Лео започнаха леко да го подръпват. Това, което се движеше, бе модулът на Селището, не разтопената топка титан, напомни си Лео. Металът не се помръдна. Задната стена се задвижи напред и погълна метала.
Работеше, Господи, работеше! Металният мехур докосна стената отзад, разстла се и се уталожи в плиткия си калъп.
— Увеличете скоростта! — извика Лео в конзолата. Корабът се надигна, разтопеният титанов кръг се разстла, ръбовете му стигнаха желания диаметър около три метра. Яркият блясък вече бе изчезнал. Създаване на титанова заготовка с контролирана дебелина, готова (след охлаждане) за експлозивно отливане в крайна изящна форма.
— Стабилизирайте! Така ще се получи.
Равномерно охлаждане? Ами, не точно. Лео се притесняваше, че вероятно няма да постигнат перфектно вътрешно еднокристално замразяване. Но щеше да се получи добре, достатъчно добре, дотолкова, че да не трябва да го разтопяват отново и да започват всичко отначало. Те едва ли щяха да имат време да направят един от тези смукателни клапани. Не и два. А кога щеше да пристигне заплашителният отговор от Родео? Сигурно скоро.
Лео насочи термометъра си в задната стена. Охлаждаше се почти толкова бързо, колкото се бе надявал. Все още им трябваха няколко часа кръжене, докато металът освободи достатъчно топлина и се отдели от стената. За да могат да поддържат масата метал без опасност да я деформират.
— Добре, Боби, оставям ви със Зара да се погрижите тук — каза Лео. — Изглежда добре. Когато температурата падне до около петстотин степени по Целзий, задръжте. Ще се опитаме да подготвим крайното охлаждане и втората фаза на оформянето.
Внимателно, като се стараеше да не причинява допълнителни вибрации, Лео освободи коланите от себе си и се изкачи към изходната дупка. От това разстояние той имаше чудесна гледка към D-620, сега натоварен повече от половината, както и към Родео отсреща. По-добре да не се бави…
Лео тръгна към Селището и фаза II от своята „Поправяй кораба, докато чакаш“ схема.
Слънцето залязваше над мъртвото езеро. Силвър се взираше неспокойно в монитора на кабината, докато докосна хоризонта, изсветлявайки и притъмнявайки всеки път, когато червеното кълбо на слънцето се търколеше наблизо.
— Ще им трябва поне още час, за да се върнат — каза госпожа Минченко като я наблюдаваше и отбеляза: — В най-добрия случай.
— Не търся тях — отговори Силвър.
— Хм — посребрената жена почука с дългите си, изваяни от възрастта пръсти по конзолата, откопча коланите и се облегна в седалката на помощник-пилота. Загледа се умислено в тавана на кабината: — Не, предполагам, че не. Все пак, ако от Контрола на Движението на Галактически Технологии са ви видели да се приземявате и са изпратили реактивен джет за проучване, те вече трябваше да са тук. Може би все пак са пропуснали приземяването ви.
— Може би просто не са добре организирани — подхвърли Силвър. — И ще дойдат всеки момент.
Госпожа Минченко въздъхна:
— Много е вероятно. — Тя погледна Силвър и сви устни: — И какво ще направиш тогава?
— Имам оръжие — Силвър докосна лазерния поялник, който лежеше примамливо върху конзолата пред седалката на командващия полета, където се бе излегнала тя. — Но по-добре да не стрелям по никого повече. Не и ако мога да го избегна.
— Никой друг? — В гласа на госпожа Минченко се усети повишен респект.
Да стреляш по хората бе толкова глупаво, защо трябваше всички… всички!… толкова да се впечатляват? Силвър се раздразни. Човек щеше да си помисли, че е направила нещо наистина страхотно, все едно е открила ново лекарство за черното гниене на стеблата. Тя стисна устни.
Изведнъж зяпна и се наклони напред с поглед в монитора:
— О, о, ето и земна кола.
— Със сигурност не са нашите момчета — обезпокои се госпожа Минченко. — Чудя се, дали нещата не са тръгнали на зле?