Лео се обърна към гърба на аксиалното огледало. Внимаваше да не докосва охладителните серпантини. Последните няколко часа огледалото се намираше в сянка отвън. Вече беше студено и готово. Той хвана маркуча си и остави една сребриста капка вода да падне на повърхността на огледалото. Тя бързо се разпръсна в ивици лед. Опита с няколко капки върху серпантините. Те замръзнаха дори по-бързо.
— Добре, просто ей така. Започнете да изграждате ледената обвивка на огледалото. Направете я толкова солидна, колкото можете. Да не остане пролука за въздух. Не забравяйте да поставите малката тръба по-късно. Оттам ще се изпарява въздухът от изпомпващата камера.
— Колко дебела трябва да е покривката? — попита Прамод, който го следваше с маркуч в ръка и се дивеше на леда.
— Поне един метър. В най-лошия случай обемът на леда трябва да бъде равен на обема на метала. Тъй като имаме възможност само за един опит, ще направим обема на леда два пъти повече от този на метала. За съжаление няма да можем да си възвърнем нищо от тази вода. Искам да проверя още веднъж водните запаси, защото двуметровата дебелина ще бъде по-добра за нас, ако можем да си го позволим.
— Всъщност, ти ли измисли това? — попита със страхопочитание Прамод.
Лео изсумтя. Явно Прамод бе останал с впечатлението, че той създава целия технологичен процес мимоходом, импровизирайки:
— Не съм го изобретил. Чел съм за него. Това е стар метод, използван за предварителни пробни проекти, преди да бъде подобрена теорията за частиците, преди компютърните симулации да достигнат днешните стандарти.
— О — Прамод като че ли беше разочарован.
Лео се усмихна:
— Ако някога ти се наложи да избираш между наученото и импулса, момче, избери наученото. В повечето от случаите върши работа.
„Надявам се“ — Лео се отдръпна и огледа с критичен поглед работата на четириръките. Прамод имаше два маркуча, по един за всеки чифт ръце и ги въртеше така, че водата да се излива върху серпантините и огледалото. Ледът вече набъбваше видимо. Досега не бе изгубил и капка. Лео си отдъхна с дълбоко облекчение. Изглежда спокойно можеше да му повери своята част от работата. Даде знак на Прамод и напусна кабината, замислен за следващата част от задачата, която не смееше да повери на никого другиго.
Лео два пъти се изгуби по пътя през Селището към Токсични Складове, а самият той бе правил проекта на разположението. Нищо чудно, че се размина с толкова много озадачени четириръки. Всички изглеждаха трескаво заети. Лео можеше само да одобри принципа, че нещастието сближава хората.
Токсични Складове беше студен модул, свързан с останалата част от Селището само с трикамерен и винаги затворен въздушен шлюз от дебела стомана. Лео влезе да се срещне с едно от своите собствени четириръки от групата по заваряване и свързване, които все още се занимаваха с реконструирането на Селището.
— Как върви, Агба? — попита Лео.
— Много добре — Агба изглеждаше уморен. Мургавата му кожа беше набраздена с червени линии, свидетели на напрегната и безсънна работа напоследък. — Онези глупави замръзнали клеми наистина ни бавят, но сме на път да приключим с тях. Как върви твоята работа?
— Засега добре. Дойдох да приготвя експлозива. Дотам сме стигнали. Спомняш ли си къде, по дяволите, във всичко това… — извитите стени на модула бяха покрити със запаси… — пазим експлозива за обезгазяване?
— Беше ей там — посочи Агба.
— Добре… — Изведнъж го присви стомахът. — Какво искаш да кажеш с „беше“? — „Навярно иска да каже, че е бил преместен“, надяваше се Лео.
— Ами, ние използваме доста от него, за да отваряме клемите.
— Да ги отваряте? Мислех, че ги режете.
— Режехме ги, но тогава Таби измисли как да поставим малко заряд по пътя на вакуумния фитил, за да ги разтворим. В половината от случаите ще можем да ги използваме повторно. В останалите те не са по-разрушени, отколкото ако ги бяхме срязали. — Агба се гордееше със себе си.
— Не сте използвали всичкия, надявам се!
— Ами, разсипахме малко. Отвън, разбира се — добави в отговор Агба, не разбрал ужаса в очите на Лео. Той му подаде запечатана половинлитрова бутилка. — Това е последният. Смятах, че ще свърши работа.
— ННН! — Лео сграбчи бутилката и я притисна към стомаха си като човек, който задържа граната. — Имам нужда от това! Трябва да я имам! — „Трябват ми десет пъти по толкова!“, виеше тихо умът му.