Тя се изкатери обратно в седалката на помощник пилота. Ти се клатушкаше към кабината на пилота, свали Тони на седалката на инженера и се сви на стола на командващия. Свали с едната си ръка кислородната маска, а с другата включи управлението.
— Хей, кой е пипал кораба ми…?
Силвър се обърна и се надигна, за да погледне над облегалката си към Тони, който беше махнал кислородната си маска и се опитваше да намести коланите.
— Успяхме! — усмихна се тя.
— Не още. Те ’а ’ад ’ас — отвърна той с разширени от болка очи и подути устни.
— Какво се е случило…? — Силвър погледна към Ти.
— Онова лайно Ван Ата изгорил устните му с проклетия си остен или каквото и да беше онова в ръцете му — каза мрачно Ти. Ръцете му танцуваха върху лостовете. Двигателите оживяха, светлините проблеснаха, совалката се олюля. Ти се обади по интеркома си: — Д-р Минченко? Закопчахте ли се вече, приятелчета?
— Само момент… — отговори д-р Минченко. — Така. Да, тръгвай!
— Имахте ли някакви проблеми? — попита Силвър и се смъкна обратно на седалката си, търсейки своите колани. Совалката потегли.
— В началото не. Стигнахме спокойно в болницата, влязохме без никакъв проблем. Бях сигурен, че сестрите ще ни питат защо вземаме Тони, но очевидно те всички мислят Минченко за Господ. Просто си влязохме и вече излизахме, аз бях магарето… това съм аз, само транспортирам, нали, когато кой мислите, че срещнахме, прекрачвайки вратата? Онзи кучи син — Ван Ата беше насреща ни.
Силвър затаи дъх.
— Препънахме го. Д-р Минченко искаше да спре и да го спука от бой, заради устата на Тони, но трябваше да предостави тази работа на мен. Стар е, макар и да не иска да си го признае. Довлякох го до джипа. Ван Ата бягаше след нас и крещеше… — Ти настрои нервно мониторите: — По дяволите. Ето — посочи той. Оцветен пламък се спусна над планините. — Ами, вече не могат да ни хванат.
Совалката се олюля в широк кръг, после спря. Двигателите забръмчаха, завиха, изпищяха. Белите светлини пробиха тунел в тъмнината пред тях. Ти отпусна спирачките, корабът подскочи напред и глътна светлината с ужасен рев, който в миг престана, щом се завъртяха във въздуха. Ускорението ги прилепи обратно към седалките.
— Какво, по дяволите, си мисли, че прави този идиот? — каза през зъби Ти, когато образът на преследвачите се уголеми на проследяващия го монитор. — Опитваш се да ме играеш, би ли…?
Съвсем очевидно беше, че преследвачите им се опитват да ги накарат да слязат. Устните на Ти изтъняха в бяла линия, очите му заблестяха и той натисна газта. Силвър скръцна със зъби, но остана с отворени очи.
Минаха достатъчно близо и за миг Силвър успя да види лицата на преследващите ги през шуплестото пространство — замръзнали бели петна с кръгли тъмни дупки вместо очи и усти, освен едно, вероятно на пилота, който бе притиснал очите си с ръце.
После не остана нищо между тях и сребърните звезди.
Огън и лед.
Лео още веднъж лично провери дали клемите са достатъчно добре стегнати, после се оттегли назад няколко метра, за да огледа работата си. D-620 сега изглеждаше огромен и завършен над дъгата на Родео. Поне изглеждаше завършен отвън, макар че все още протичаха истерични последни довършвания отвътре.
Получиха над три метра широка и почти два метра дебела ледена покривка. Изпразнената вътрешна камера бе покрита с пластове. Първо, титанова заготовка. После пласт чист бензин. След това идваше тънкия пластмасов разделителен кръг, после ценния му Т.А.М. — бензинов експлозив, после слой от изрезки от кожата на Селището, после решетки и клеми. Приличаше на торта за рожден ден. Време беше да запали свещта и да сбъдне желанието си.
Лео се обърна и направи знак на четириръките си помагачи да застанат зад предпазната бариера от един от изоставените Селищни модули, който се носеше наблизо. Той видя, че едно четириръко се издига от профил D-620 на Селището. Лео изчака, за да даде на нея или него време да застане зад заслона. Със сигурност не носеше съобщение, нали си имаше комуникатор за това…
— Здрасти, Лео. — Той ясно дочу гласа на Тони по комуникатора на костюма си. — Съжалявам, че за’ъснях. О’тави ’и неш’о за мен?
— Тони!
Не беше лесно да прегърнеш някого през костюма, но Лео направи всичко възможно:
— Хей, хей, идваш точно навреме за най-хубавата част, момче! Преди малко видях совалката. — Да, и се бе изплашил, защото си помисли, че най-накрая Ван Ата ги заплашва с Охранителни сили. Но после я бе разпознал — това беше тяхната совалка. — Не си мисли, че д-р Минченко ще те пусне някъде другаде освен в болницата. Добре ли е Силвър? Не трябва ли да си почиваш?