— Господи! — примигна тя. — Значи това беше Скок. Нещо като шестчасовия серум на истината на д-р Йей, но само за секунда. Хх. Много ли пъти още ще правим това?
— Надявам се — отвърна Лео. Той се освободи от коланите и се понесе към нея да й помогне.
Пространството около тесния проход бе празно и тихо. Скритата параноична представа на Лео за Скачане в очакващ ги военен огън нямаше да се осъществи. Но почакай, един кораб ги приближаваше. Изглеждаше опасно и официално…
— Някакъв вид полицейски кораб от Ориент IV — предположи Силвър. — Загазихме ли?
— Без съмнение — намеси се д-р Минченко. Той тъкмо влизаше в Навигация и Комуникации. — Галактически Технологии със сигурност няма да се примирят с положението. Ще направиш на всички услуга, Граф, ако ми позволиш да говоря сега. — Той отмести с лакти Силвър и Лео и взе комуникатора: — Министърът на Здравеопазването на Ориент IV е мой колега. Макар и да не заема пост с голяма политическа тежест, това е начин да комуникираме с най-високите етажи на правителството. Ако успея да се свържа с него, ще бъдем в малко по-добро положение, отколкото ако се опитаме да говорим с някой сержант от полицията или по-зле, военен офицер. — Очите на Минченко проблеснаха. — В момента Галактически Технологии и Ориент IV не се разбират никак добре. Каквито и да са глобите на Галактически Технологии, можем да пресметнем — глоба за измама — о, възможностите…
— Какво ще правим, докато ти говориш? — попита Ти.
— Ще продължим напред — посъветва го Минченко.
— Не сме приключили значи! — въздъхна Силвър, докато се изместваха от пътя на Минченко. — Някак смятах, че проблемите ни ще свършат веднага щом се махнем от мистър Ван Ата.
Лео поклати глава. Лицето му все още грееше от весела усмивка. Той взе една от горните й ръце:
— Нашите проблеми щяха да свършат, ако некадърникът Брус беше отбелязал гол. Или ако аксиалното огледало се беше разбило по време на Скока, или ако… Не се страхувай от проблеми, Силвър. Те са белег за живот. Ще се справим с тях заедно — утре.
Последва една дълбока въздишка от нейна страна. Напрежението напусна лицето й, тялото, ръцете. Най-сетне цялата светна от усмивка. Очите й засияха като звезди и тя обърна лице към неговото в очакване.
Той се хвана, че се усмихва доста глупаво за мъж почти на четиридесет. Опита се да изглежда по-достойно. Последва мълчание.
— Лео — каза Силвър с тон на внезапно просветление, — ти срамуваш ли се?
— Кой, аз? — възкликна Лео.
За миг сините звезди се свиха и заблестяха хищно и тя го целуна. Притеснен от обвинението й, той отвърна с по-дълбока целувка. Сега беше неин ред да се усмихне глупаво. „Животът с четириръки, реши Лео, ще бъде хубаво нещо…“
Двамата извърнаха очи към новото слънце.
КРАЙ