Първото бе, че е болна. Майката на Джед имаше рак на панкреаса. Четвърти стадий. Джед нямаше ясна представа от анатомията и физиологията на човешкия организъм. Не знаеше какво прави панкреасът. Не бе сигурен и какво означава числото четири. Но по сълзите на майка си се досети, че то не означава нищо хубаво. Че не й остава много живот. Може би месеци. Може би седмици. Но не повече.
Второто нещо, което майката на Джед му каза, бе истината за баща му. Или поне това, което тя смяташе за истина.
Първата новина изпълни Джед с чувство за вина. Реакцията му го изненада. През годините той бе забелязал, че хората обикновено се разстройват, когато научат, че техен близък роднина се намира на смъртно легло. Но след като измина известно време, Джед осъзна, че не изпитва тъга. Или скръб. Той изпитваше облекчение. Което не бе редно, но това явно бе по-силно от него. Джед имаше чувството, че цял живот е плувал срещу течението със завързана на кръста си тежест. Причинена от тревоги. От непрекъснатия страх, че полицията ще влезе в дома му. И ще донесе трагични новини, свързани с майка му. Че е починала от свръхдоза например или че е убита. Че е открита мъртва в някаква мръсна дупка и тялото й вече е започнало да гние. А той трябва да отиде и да го идентифицира. Или още по-лошо, че майка му ще звънне на вратата. В бог знае какво състояние. Приемните му родители не харесваха майка му. Никак даже. И го показваха съвсем ясно. При всяка възможност. Сега обаче Джед можеше да спре да се тревожи. Той знаеше, че историята на нейния живот приключва. И знаеше кога ще стане това. Тогава въжето с онази тежест на кръста ще бъде прерязано. И Джед най-после ще заплува свободен.
Втората новина оказа съвсем различно въздействие върху Джед. Думите на майка му сякаш хвърлиха светлина върху късче от миналото му, останало скрито до този момент. Откроиха допирните точки между неговия свят и света на закона. Показаха му връзка, която не бе забелязал преди. Нещо много лично. Брънка от верига, която бе оформила цялото му съществуване. И която промени мирогледа му. Изпълни го с решимост никога вече да не нарушава закона. Да се измъкне от омагьосания кръг. Да не позволи историята да се повтори отново и отново.
Тази решимост на Джед продължи точно две седмици. След което се издигна на съвсем ново ниво. В резултат на времето, което Джед бе прекарал онлайн, до като приемните му родители отидоха на неделната служба. Първо, той потърси в интернет повече информация за историята, която майка му бе разказала на рождения му ден. Сред резултатите се открои статия, публикувана в новинарски сайт. Дълъг и подробен разказ за събития, разиграли се преди много години. Джед я прочете внимателно. Обърна внимание на всеки детайл, на всяко несъответствие. И когато приключи, имаше чувството, че в главата му е светнал мощен прожектор. Заслепяващо откровение с мощност един милион вата. Разказът на майка му бледнееше в сравнение с прочетеното. Сякаш тя бе използвала свещ да открои най-важните моменти. Или светещ червей. В резултат на което бе пропуснала същността. Сега Джед не просто видя силата на закона. Той видя и опасността, която носеше тя.
Светлината от новото познание на Джед не озаряваше единствено миналото му. Тя сочеше и напред, за да му покаже какво трябва да направи. Къде трябва да отиде. А това място се намираше далече от дома на приемните му родители. Далече от Калифорния.
Джед посвети цели два дни на планиране. На проучване. На събиране на кураж. Което обясняваше защо в момента, в който Ричър тръгна по онази уличка в Джерардсвил, Колорадо, Джед стоеше пред скрина в спалнята на своите приемни родители. Горното чекмедже бе отворено, старото бельо на майка му бе избутано в ъгъла, за да разкрие снопче двайсетдоларови банкноти. Джед бе изправен пред сериозна дилема. Той се нуждаеше от пари, и то отчаяно. Но не искаше да ги открадне. Не искаше да наруши закона. Затова се опитваше да убеди сам себе си, че вземането им не може да бъде квалифицирано като кражба. Не и ако парите вече са откраднати. В известен смисъл те наистина бяха откраднати. Парите бяха осигурени от социалните служби и по този начин държавата плащаше за храната и подслона на Джед. Всъщност не само за него, но и за останалите три приемни деца, с които живееше той. Въпреки това парите стояха тук, пред очите му, непохарчени, докато четирите хлапета носеха дрехи, които им бяха прекалено малки, и си лягаха гладни всяка вечер.