— Добре — каза тя. — Компанията наистина съществува. Адрес, лого, уебсайт, страници в социалните медии — всичко съвпада. Ето списък с партньорите. Един от тях се казва Алън. Алън Макинес. И още нещо… Споменават „Минерва“ сред най-големите си клиенти. Какво мислиш?
— Да се обадим на този номер — каза Ричър.
Хана го набра, натисна бутона за обаждане и накрая включи високоговорителя. След третото позвъняване прозвуча мъжки глас.
— Макинес. Кой се обажда? — попита той.
— Дани Пийл — отвърна Ричър. — Получих бележката. Ще бъда в „Коул Крийк“ в 11:30 ч.
— Чакай! Не съм убеден, че е безопасно!
— Искаш да избереш друго място ли? Няма проблем.
— Не става въпрос за мястото. Откъде да знам, че ти наистина си Дани?
— Откъде мога да имам този номер?
— Не знам. Добре. Как е второто ти име?
Ричър погледна Хана. Тя поклати глава и той отговори:
— Нямам второ име.
— Къде си живял, преди да се преместиш в Уинсън?
— Джерардсвил, Колорадо.
— Как се казва последният ти шеф, преди започнеш работа в „Минерва“?
— Сам Рот.
— Добре. — Настъпи кратка пауза. — Ще се срещна с теб. Но ела сам. И не закъснявай.
Бруно Хикс затвори телефона. Той седеше в кухнята по пижама. Не обичаше да ходи в затвора рано в дните, когато освобождаваха някого. Всеки път трябваше да решава някакви глупави логистични проблеми, изникнали в последната минута, а това можеше да развали настроението му точно преди да изнесе своята реч. Хикс отпи от кафето си, взе другия телефон и позвъни на Брокман.
— Не ни трябва план Б — каза той. — Всичко е потвърдено. Ричър няма да присъства на церемонията.
— Чудесна новина — отвърна Брокман. — Но, Бруно… сигурен ли?
— Напълно. Току-що го чух от самия Ричър.
Хана се опита да направи обратен завой, но воланът на стария фолксваген се оказа прекалено тежък, освен това реагираше прекалено бавно. Микробусът се качи на отсрещния тротоар и едва не ожули пощенската кутия на Дани Пийл. Тя включи на задна, измина два метра, завъртя волана с всичка сила, слезе отново на улицата и настъпи педала на газта. Микробусът обаче ускори като охлюв.
Ричър хвърли поглед към пощенската кутия.
— Спри! — каза той.
Хана спря до тротоара. Ричър слезе, върна се и отвори капака на кутията. Писмата още бяха вътре. Четири на брой. В кутията имаше и ластик от онези, които пощальоните носят, за да стегнат с тях всичката кореспонденция, предназначена за даден адрес. Някой бе махнал ластика и бе разпилял останалите пликове.
Ричър прекоси калната морава и влезе в гаража. Насочи вниманието си към дневника с ремонтите на онзи стингрей, който Дани бе водил. Прелисти страниците му и откри търсените букви. Две от тях бяха главни, останалите — малки. Ричър се върна при микробуса, качи се в него и заяви:
— Няма да ходим в Хатисбърг.
40
Кафето бе силно, но то не бе в състояние да поддържа Лев Емерсън буден достатъчно дълго, за да стигнат щатската граница. Той нямаше друг избор, освен да остави Грейбър да шофира известно време. Емерсън разчиташе да подремне два часа, докато се посъвземе, но когато се събуди, установи, че са минали цели пет часа. Микробусът бе паркиран пред квадратна тухлена сграда, разположена на шест-седем километра северно от Виксбърг, Мисисипи. Това бе последната от три еднотипни сгради, строени в редица пред асфалтиран двор недалече от реката. Парцелът бе заобиколен от дървета и ръждива телена ограда. Металната порта не бе заключена. Всяка сграда имаше по два входа. Един за автомобили вляво, достатъчно висок и широк, за да може през него да мине микробус или малък камион. И стандартна врата за персонала вдясно. Всяка сграда имаше по четири прозореца на втория етаж, квадратни и тъмни, разположени под ронещите се бетонни трегери.
Грейбър изчака Емерсън да дойде на себе си, след което каза:
— Добро утро, шефе.
Емерсън изсумтя и надигна чашата си за последните капки кафе.
— Другите две сгради са изоставени — каза Грейбър. — Тази не изглежда в по-добро състояние, но ключалките са нови, солидни. Личи си, че се използва.
— Някакви следи от нашия човек?
— Не още.
Емерсън погледна часовника си. Беше осем и половина. Той изсумтя отново, този път по-силно.
Двайсет минути по-късно пред портата спря автомобил. Огромен кадилак купе от 70-те. Цветът му бе бордо металик. Колата бе добре поддържана. От нея слезе мъж, който вероятно бе на същата възраст като кадилака. Той бе висок към метър и осемдесет, широкоплещест, с кръгло лице и чуплива кестенява коса. Облеклото му се състоеше от кафяво кожено яке и джинси. Мъжът побутна портата, вкара колата вътре, излезе и затвори след себе си. После продължи към последната сграда в редицата и спря до току-що пристигналия микробус.