— Телефонът ти пази ли информацията за онази компания? — продължи Ричър.
Хана кимна.
— Свържи се с централата. Поискай да разговаряш с Алън Макинес — каза Ричър.
Хана вдигна рамене, но го послуша.
След секунди прозвуча гласът на секретарката, която каза:
— Съжалявам, но господин Макинес отсъства. Можете да оставите съобщение, ако желаете. Трябва да ви предупредя обаче, че тази седмица господин Макинес участва в конференция в Австралия, затова отговорът може да се забави.
Хана затвори телефона и попита:
— Как разбра?
Джед Стармър искаше да скрие колелото на сигурно място, преди да дойде време да го върне на куриера, затова го прехвърли през една ниска каменна стена на стотина метра от затвора. И измина останалата част от пътя пеша.
Джед никога не бе виждал затвор. Този определено не му хареса. Ни най-малко. Металната ограда с бодлива тел отгоре го уплаши. Момчето си представи как се озовава заклещено между редовете й. Представи си как надзирателите в наблюдателните кули стрелят по него. Представи си как камерите се въртят върху стойките си и обективите им се опитват да уловят бягството му. Прожекторите, които го осветяват, докато той напразно се опитва да се скрие. Момчето потрепери въпреки топлото утринно слънце.
Джед си проправи път сред редиците от сгъваеми столове и продължи към временната ограда. Тя бе издигната с помощта на метални прегради, наредени в полукръг покрай паркинга отпред. Джед си избра място, откъдето можеше да наблюдава малката сцена на открито. Момчето предположи, че именно там ще протече най-интересната част от програмата. Сцената бе издигната встрани от входа, който май водеше към затвора. Джед не бе сигурен, тъй като над него бе опъната тента. От другата страна на сцената бе паркиран автомобил.
Беемве. Черно и много лъскаво. Това бе единствената кола наоколо. Тя бе обърната с предницата към платформа, върху която бяха разположени две телевизионни камери. По-голяма, монтирана върху триножник, и по-малка, оставена направо на пода. Единствените хора, които се виждаха наоколо, носеха униформи. Сиви с жълти кантове и островърхи шапки като частните ченгета, които Джед бе видял веднъж в един мол.
Момчето бе уморено и мисълта му започна да скача от едно на друго. Джед първо се замисли за баща си. Който продължаваше да стои зад решетките. И бе правил това в продължение на години, макар да бе невинен. Макар отчаяно да копнееше да излезе на свобода. Джед не можеше да си представи колко ли ужасно се бе чувствал. Дали онази жена от микробуса не бе права? Дали появата му тук не бе грешка?
— В гаража на Дани открих нещо като дневник, в който е вписвал всички ремонти по колите, които е извършвал. Почеркът бе същият като на адреса върху плика, който видях в чантата на Анджела.
— Което означава, че Дани е изпратил писмото сам на себе си, така ли? — попита Хана.
Ричър кимна.
— Но защо?
— За по-сигурно. Той е попаднал на нещо, което не е трябвало да вижда. Осъзнал е, че е в опасност. Може да се е обърнал към полицията, но безуспешно. Както и да е. Дани е решил, че писмото с документите е в по-голяма безопасност в пощата, където никой няма да го намери. И да го вземе. Предполагам, че го е правил непрекъснато. Имам предвид, щом Дани получел писмото, отново го изпращал по пощата.
— И после го е дал на Анджела? Какво го е накарало да го направи?
— Не й го е дал. Тя сама го е намерила.
— Къде?
— В пощенската кутия на Дани. В събота сутринта. Чула за пожара, позвънила му, той не вдигнал и тя дошла. Когато аз погледнах в пощенската кутия, видях разпилени писма и ластик. Всичките са дошли едновременно, стегнати с този ластик. Някой го е махнал. Взел е нещо. Реших, че са били хората от „Минерва“, че те са взели писмото, което прочетохме преди малко. Но сгреших, била е Анджела.
— Но защо Анджела ще отваря пощенската кутия на Дани?
— По същата причина, поради която ти отвори тази на Сам. Изчезнал е приятел. Тя проверила пощенската кутия с надеждата да открие нещо важно, за което да се погрижи. Познала почерка му. Решила, че нещо не е наред. Може той да е споменал нещо по-рано. А може и сама да е навързала нещата. Никога няма да разберем.
Хана замълча за момент, а после кимна:
— Времето съвпада. Тя взела плика в събота сутринта. Изпратила имейл на Сам в неделя следобед. Заминала от Уинсън в неделя, защото трябвало да намери някого, който да се грижи за детето. Потеглила с известно закъснение. И тъй като била сама и нямало с кого да се редува зад волана, трябвало да спре някъде. Така се озовала в Джерардсвил във вторник сутринта.