Мъжът взе микрофона и пристъпи напред.
— Благодаря на всички, които дойдохте днес тук. Благодаря на господин Хикс. Благодаря на господин Брокман. И най-вече благодаря на „Минерва“ и на всички нейни служители. Докато други положиха усилия да ме хвърлят зад решетките, те положиха усилия да изляза навън. Искрено съм им благодарен и се заклевам тук, пред всички вас, да се възползвам по най-добрия начин от всяка секунда свобода.
Мъжът махна на зрителите, след което Хикс и Брокман го изпратиха до беемвето, спряло от другата страна на сцената.
Джед се наведе и се опита да се промуши под бариерата.
Ричър го сграбчи, дръпна го назад и обви ръка около гърдите му.
Джед се замята и захленчи.
— Пусни ме! Трябва да отида при баща ми. Той съвсем не е объркан и напрегнат. Вие грешите.
— Не мога да те пусна, Джед — отвърна Ричър, — защото това не е твоят баща.
Лев Емерсън стоеше на входа на сградата северно от Виксбърг и наблюдаваше танца на пламъците. Той гледаше как тялото се гърчи и мята, отначало по-яростно и по-рязко, а после все по-бавно и по-немощно. Накрая веригите, провесени от тавана, застинаха неподвижно. Емерсън прекоси двора до мястото, където го очакваше Грейбър, който вече бе натоварил варела и бе открил на картата в телефона си изоставената хартиена фабрика край Уинсън.
Двамата шофираха в конвой. Грейбър отпред в лъскавото черно возило, което трябваше да се появи в изоставената фабрика, Емерсън отзад в техния очукан бял микробус. Отначало те потеглиха на изток, но само за кратко, след което продължиха право на юг, докато не стигнаха покрайнините на Джаксън. Там Грейбър спря на една бензиностанция. Когато напълниха и двата резервоара, Грейбър посочи закусвалнята в другия край на паркинга. На вид тя не бе нищо особено. Ниска продълговата тухлена сграда с плосък покрив и неонова реклама, която обещаваше вкусна храна.
— Какво ще кажеш да хапнем нещо? — попита Грейбър. — Да вземем кафе. Разполагаме с достатъчно време.
Емерсън огледа закусвалнята. Пред прозорците й бяха паркирани десетина дузина коли. Нямаше да е проблем да наблюдават белия микробус.
— Разбира се — отвърна той. — С удоволствие.
Отвътре закусвалнята изглеждаше също толкова обикновена и не впечатляваща, колкото и отвън. Десет маси за четирима, подредени в две редици, по пет във всяка. Евтини мебели. Сив линолеум на пода, издраскан на места. Щанд с две машини за кафе. Часовник на стената. Голяма карта на щата. И телевизор. Огромен телевизор. Той бе единственото по-ново нещо тук. Телевизорът бе включен на местния новинарски канал. Звук нямаше, но текстът, който течеше под кадър, обобщаваше най-важното.
Емерсън бе седнал до прозореца. Той разглеждаше менюто и се чудеше какво да си поръча, когато Грейбър го сграбчи за ръката.
— Виж! Телевизора!
На екрана се появи затворът в Уинсън. На сцената стоеше явно току-що подстригал се мъж с костюм. Той говореше нещо в микрофона, който държеше в ръка. Текстът отдолу гласеше:
Антон Бегович излезе на свобода след успешно обжалване на присъдата благодарение на „Минерва“. Главният изпълнителен директор на „Минерва “ Бруно Хикс каза…
— Бегович ли? — Емерсън извади телефона, който бе взел от първата жертва, извика на екрана снимката на Карпентър и я показа на Грейбър.
— Или Карпентър — отвърна Грейбър. — Това е същият човек. Сто процента!
Камерата проследи мъжа с костюма, който заедно с двама придружители се качи в очакващото го беемве. Автомобилът потегли бавно заради събралата се тълпа.
— Виж номера — каза Емерсън. — МС1. Свържи се с Фасбендър. Той ни дължи услуга. Кажи му да открие собственика. Спешно!
Счетоводна грешка, бе казала Анджела на Сам. Ричър очакваше въпросната грешка да се окаже сложна, а разкриването й да изисква специфично образование и опит. На практика обаче се оказа, че става въпрос за най-елементарно несъответствие. Но мултиплицирано. Многократно. Един затворник. Една закуска. Един обяд. Една вечеря.
Джед скочи във фолксвагена и попита:
— Откъде си сигурен, че това не е баща ми? Никога не си го виждал, нали?
— Видях негова снимка, направена в деня на задържането му.
— Хората се променят — обади се Хана и потрепери театрално. — Ако беше видял моя снимка отпреди шестнайсет години…
— Част от ухото на истинския Бегович липсва — обясни Ричър. — Отрязаните уши не порастват отново. Затова снимката от онзи плик в чантата на Анджела бе толкова важна. Без нея никога нямаше да разберем, че друг човек излиза на свобода.