— В такъв случай кого видяхме да освобождават току-що? — попита Хана и натисна газта.
— Някой, който е имал нужда от нова самоличност. Ще разберем името му, когато попитаме Хикс.
— Ами ако Хикс не се прибере в дома си?
— Мисля, че точно това ще направи. Той не очакваше да ни види на церемонията, следователно не е подготвил бягството си. Или ще се скрие някъде още сега, или ще мине през дома си, за да вземе някои неща.
— Ами ако грешиш?
— Ще се свържа с Хеъруд и ще го помоля да привлече ФБР.
— Стига сте обсъждали този Хикс! — викна Джед. — Въобще не ми пука за него. Интересува ме единствено баща ми.
— Трябва да открием Хикс, за да разберем какво се е случило с баща ти.
— Какво се е случило? Нищо не се е случило. Той е в затвора. Заключен в своята килия.
Ричър не отговори. Хана също.
— Къде другаде може да бъде? — продължи Джед. — Пуснаха на свобода грешния човек. И оставиха баща ми вътре.
— Пуснаха на свобода грешния човек — поправи го Ричър. — Това е единственото, което знаем със сигурност.
— Той е взел името на баща ми — настоя Джед. — Не може да има двама души с едно и също име. Баща ми е мъртъв, нали? Това ли не искате да ми кажете? Баща ми е мъртъв и аз никога няма да го видя.
Хана премина бавно покрай голямата бяла къща. Беемвето бе паркирано на същото място, на което го бяха видели сутринта.
— Слава богу! Тук е! — възкликна Хана и спря на тревата встрани от пътя. — Но какво можем да направим? Не можем да се обадим по домофона и да помолим Хикс да ни пусне. Обзалагам се, че вратата е прекалено масивна, за да влетим с колата през нея. Нищо чудно да има сензори, които да се задействат, ако се прехвърлиш през оградата. А и самата ограда е тухлена, а върхът й е обсипан със счупени стъкла. Обзалагам се, че от другата страна също има сензори.
— Дай назад, по-близо до стената. — Ричър взе калъфката за възглавница и извади пистолет от нея. Пясъчножълтият зиг-зауер, който бе взел на бензиностанцията на магистралата. — Джед, провери най-долното чекмедже. Трябват ми пет одеяла. И възглавницата от дивана.
Ричър завърза по диагонал краищата на две одеяла, за да увеличи максимално общата им дължина, а после ги нави в импровизирано въже, което преметна през рамо. Той навърза още три одеяла по същия начин. Накрая завърза единия им край за задната броня на фолксвагена и се покатери на покрива му. Хана му подаде възглавницата. Той я постави върху стъклените парчета на върха на оградата. После сложи одеялото върху нея, като внимаваше краищата му да не допират земята. Ричър се покатери върху оградата и стъпи върху тясната ивица тухли. Провери дали одеялата провисват достатъчно от двете й страни, за да може да ги хване и да се изкатери по тях в случай на необходимост. Накрая Ричър се огледа. Покрай основата на оградата минаваше тревна ивица, широка малко повече от метър, а отвъд нея растеше горичка, широка не повече от пет-шест метра. Той се прицели в празното пространство между две по-тънки дръвчета, отскочи от стената, хвърли се напред, претърколи се и приклекна, за да се ослуша. Не чу нито сирени, нито звънци, нито кучета.
Ричър се изправи, прекоси ивицата дървета и излезе на място, откъдето можеше да се доближи до къщата по диагонал, към единия й ъгъл. По този начин нямаше да попадне в директния зрителен обсег на прозорците. Ричър запълзя по тревата, спря и остана проснат на земята в продължение на пет минути, без да помръдне. През това време обаче наблюдаваше и се ослушваше.
Той долови някакъв звук. Някъде вляво зад него. Счупена клонка. Ричър запълзя назад, изправи се и погледна към източника на звука. Заобиколи едно дърво. И попадна на непознат мъж, който седеше в подножието на дървото и притискаше колене към гърдите си. Той видя Ричър и прошепна:
— Моля ви, не ме наранявайте! Моля ви, не ме наранявайте! Моля ви, не ме наранявайте!
— Няма да те нараня — отвърна тихо Ричър. — Кой си ти?
Непознатият се изправи и когато Ричър успя да го разгледа по-добре, реши, че прилича на младия Че Гевара.
— Казвам се Морис — отвърна младежът. — А ти?
— Ричър. Какво правиш тук?
— Предпочитам да не отговарям на този въпрос.
— За Хикс ли работиш? Или за някой друг от „Минерва“?
— Не, по дяволите!
— Ще се обадиш ли в полицията? Ще направиш ли някоя друга глупост?
— Ченгетата са последните хора на света, на които бих се обадил. А и бих ли могъл да направя нещо по-глупаво от това да загазя в този проклет двор?