Ричър се промъкна тихо по стълбите. Движеше се плътно покрай стената, където вероятността някое стъпало да проскърца бе най-малка. Той стигна фоайето и продължи към първата врата вдясно. Мъжете зад нея вече крещяха. Ричър позна гласовете, тъй като ги бе чул на церемонията пред затвора.
— Вината е изцяло твоя — извика Брокман. — Ако не бе изпаднал в паника и не се бе скрил като уплашено момченце, щяхме…
— Пак преувеличаваш до небесата. — Гласът принадлежеше на мъжа, който бе излязъл от онази тента и се бе престорил на Бегович. — Да, уплаших се. Не съм глупав. Но продължих да работя. Поднових контактите. Доставките продължават от този следобед. Получих по-добри цени от двама клиенти. Търсенето не намалява. А ние разполагаме с всичко необходимо да продължим с доставките. Единственият въпрос е колко пари искаме да спечелим.
— Но Ричър те видя.
— И?
— Видял е и онази снимка. Знае, че не си Бегович.
— Не сте унищожили снимката, така ли?
— Не успяхме.
— А подменихте ли пръстовите отпечатъци?
— Да.
— В архива по делото няма ДНК проба на Бегович. Следователно никой не може да докаже, че аз не съм Бегович. Трябваше да го обсъдите с мен още в началото. Щях да ви кажа. Няма никаква опасност. Особено след като Бегович ще бъде заключен в карцера до час. А утре ще бъде разфасован на части. Ричър не може да направи нищо, за да го предотврати.
Ричър отвори вратата и влезе. Той се озова в кухня, която явно е била реновирана неотдавна. Плотовете бяха от мрамор, а шкафовете — от бяла дървесина и полирана стомана.
Край барплота бяха насядали трима мъже на високи столчета. Тримата се обърнаха едновременно.
Брокман се изправи.
— Ричър? Какво правиш тук, по дяволите?
Ричър преодоля разстоянието между тях с две крачки и удари Брокман в лицето. Домакинът залитна назад, удари се в плота и се свлече на земята между двамата си приятели. Ричър се обърна към непознатия, който се представяше за Бегович.
— Как е истинското ти име?
Мъжът слезе от стола и се озъби:
— Майната ти!
— Колко оригинално! Сигурно си отнесъл доста бой в училище!
Ричър го удари в стомаха. Мъжът се сви надве, а Ричър заби лакът в тила му. Краката на противника му се подгънаха и той се стовари по лице на пода.
Ричър се обърна към Хикс, който държеше телефон в ръка. Той не помръдна от стола си и заяви:
— Не ме гледай! Нищо няма да ти кажа!
Хикс натисна клавиатурата на телефона три пъти. Ричър го грабна от ръката му. На дисплея бяха изписани три цифри: 911. Но Хикс не бе успял да позвъни. Ричър хвърли телефона на пода и го смаза с пета, след което заобиколи барплота и се насочи към чекмеджетата. Започна да ги отваря едно по едно, докато най-сетне не откри това, което търсеше. И извади малък нож. Острието му бе дълго седем-осем сантиметра. Ножът обаче бе много остър. Той бе предназначен за фина работа. Белене. Кълцане. Ричър го вдигна, за да може Хикс да го разгледа добре, и каза:
— Наблюдавах те на сцената тази сутрин. Имаше вид на човек, който се забавлява. Обича вниманието. Камерите. Отговори ми на следния въпрос: ще останеш ли все така фотогеничен, ако отрежа носа ти и те накарам да го изядеш?
Ричър остана в голямата бяла къща по-малко от десет минути. Когато излезе, той държеше в ръка служебен пропуск за затвора и ключ от автомобил. Отиде до беемвето на Хикс и отвори шофьорската врата. После се наведе и натисна един бутон, разположен на тавана, точно до огледалото за обратно виждане. Двете крила на портала започнаха да се отварят навътре към алеята за автомобили. Ричър извика Морис, който вече можеше да излезе от скривалището си сред дърветата. После отиде до края на алеята и извика Хана. Тя трябваше да свали възглавницата от стената, да отвърже одеялото от задната броня и да докара фолксвагена пред къщата.
Хана паркира пред стълбите, които водеха към входната врата. Джед се бе преместил на седалката до нея. Морис пристъпяше нервно до задната врата на фолксвагена.
— Добре — започна Ричър, — ето какво е положението. Джед, баща ти е жив. Ще се опитам да го опазя, но няма да те лъжа. Баща ти е загазил здравата, а не разполага с много време. Затова не мога да ти обещая нищо. Хана, трябва да заведеш Джед в „Ривърсайд Лодж“. Вземи му стая. Използвай името Джей Пи Слу. Плати в брой. Свържи се с Хеъруд. Кажи му да извика федералните. И да започне от тук, от тази къща. Ако не пристигна в хотела до два часа, напуснете града и не се връщайте. Морис беше прав, но само донякъде. Нещо наистина убива затворниците в „Минерва“. Но не са наркотиците.