Джед не искаше да извърши престъпление. Но и не искаше да гладува. Нито да пропътува на автостоп половината страна. Защото независимо какво искаше или не искаше, три неща бяха сигурни. Чакаше го дълъг път. Не разполагаше с много време да стигне до целта. И не можеше да си позволи да закъснее.
8
Когато дойде в съзнание, Ричър установи, че ушите му пищят. Остра болка пронизваше главата му. Тежестта на разкривения метал върху гърдите му затрудняваше дишането. Минаха секунда-две, преди да осъзнае какво го притиска към земята. Следващите пет минути преминаха в бутане, повдигане и плъзгане, преди Ричър да се освободи.
В началото на уличката се бе събрала малка тълпа. Ричър разпозна някои хора. Те бяха сред зяпачите, скупчили се край автобуса, премазал Анджела Сейнт Врейн. Глъчката и възбудата там явно бяха стихнали. И тези хора се бяха досетили, че случилото се в малката уличка е далеч по-интересно. Разбира се, те предпочитаха само да гледат, но не и да се намесват. Ричър почти се бе измъкнал изпод купчината желязо, когато двама по-млади мъже пристъпиха към него и се опитаха да го хванат за ръцете.
Ричър ги отблъсна.
— Добре ли си, приятел? — попита единият.
Ричър не отговори.
— Защото ни се стори, че чухме изстрели. — Младежът сви рамене и добави: — Явно е бил трясъкът от чупенето на метала.
Ричър си пое дълбоко дъх няколко пъти, изчака тълпата да се разпръсне и огледа уличката. Видя следите от гуми по асфалта. Петната от боя на две места върху стената. Голямата вдлъбнатина в най-близкия контейнер за боклук. Парчетата стъкло тук-там. Но от пистолета нямаше и следа. Нито от мъжете със суитчърите. Или от колата. От черната торба за боклук. От дамската чанта. От плика с документите.
Когато Ричър се върна на главната улица, градските служби вече бяха реагирали на трагедията. Движението във всички посоки бе спряно от четири двойки патрулни автомобили, застанали под ъгъл един спрямо друг, включили сините си лампи. Встрани от автобуса, над мястото, където лежеше тялото на Анджела Сейнт Врейн, бе издигната тента. По-скоро за да попречат на телевизионните оператори и журналистите с големи обективи, отколкото, за да предпазят местопрестъплението от капризите на времето, каза си Ричър. Отговорът на въпроса какво бе убило жената бе очевиден. Не така стояха нещата с въпроса кой. И с въпроса защо.
Ричър видя четирима униформени полицаи да разпитват последните зяпачи. Той продължи да се оглежда, докато не забеляза мъж с костюм, появил се иззад автобуса. Непознатият носеше нитрилни ръкавици и държеше в лявата си ръка малък черен бележник. Според Ричър фактът, че изпращаха разследващ полицай на събитие, което на пръв поглед приличаше на обикновена пътна злополука, говореше достатъчно красноречиво за нивото на престъпност в града. Ричър не се оплакваше от това. Напротив, така нямаше да се наложи да търси полицейското управление, което щеше да му спести време.
Ричър предположи, че разследващият е някъде между трийсет и трийсет и пет годишен. На ръст бе около сто осемдесет и три сантиметра и определено изглеждаше в добра форма. Косата му бе подстригана съвсем късо. Ръбът на панталоните му бе остър като бръснач. Ризата му изглеждаше току-що изгладена. Възелът на вратовръзката му бе стегнат. Обувките му можеха да послужат като огледало.
Ченгето долови погледа на Ричър, отиде при него и протегна ръка:
— Хеъруд, полицейско управление на Джерардсвил. Мога ли да ви помогна?
Ричър разказа всичко, което бе видял на кръстовището, като не пропусна и случилото се впоследствие в малката уличка. Той изложи информацията бавно, разделяйки я на малки блокове с цел по-лесното й усвояване. Хеъруд си записа абсолютно всичко. Без да пропусне нито една подробност. Без да обобщава каквото и да било. И без да си губи времето с ненужни въпроси за адреса или местоработата на Ричър.
Когато двамата приключиха, Ричър взе визитната картичка на Хеъруд и обеща да позвъни, ако си спомни още подробности. След което си тръгна. Не се съмняваше, че разследването е поверено в добри ръце. Той се замисли дали да не напусне града на автостоп, но се отказа. Главата го болеше. Цялото му тяло бе натъртено. Един хубав сън щеше да му се отрази добре. Щеше да му помогне да се съвземе по-бързо. Имаше и още нещо. Онези двамата със суитчърите можеха да се върнат. Очевидно трябваше да ремонтират колата. И вероятно щяха да предадат плика на някого. Или да го приберат на сигурно място. След което щяха да започнат да се тревожат за свидетеля, който бяха оставили след себе си. И евентуално да решат да направят нещо по въпроса.