— В крайна сметка човек остава жив, ако от него се отстранят органи, които не са жизненоважни. Нали разбирате? Роговици. Един бъбрек. Кожа. Някои кости. Големите стави. Кръв. Кръвта се възстановява, затова клиентът има сметка да поддържа донора жив колкото е възможно по-дълго.
— Колко струва всичко това?
— Клиентите използват всичко. Осемстотин хиляди долара може би.
— Ти изпращаш хора на това място, така ли? И тези хора са живи, когато излязат от тук?
— Това ми е работата. Правя каквото ми кажат.
Ричър усети в стомаха му да се надига жлъч, затова пристъпи напред, удари мъжа в лицето и излезе в коридора.
Килии W2, W4 и W6 бяха празни. А също и W3. Единствено W5 показваше някакви следи от скорошно използване. В нея имаше обикновено двойно легло и телевизор, поставен върху шкафче. Килията миришеше на пица и китайска храна. Вероятно Карпентър се бе крил именно тук, докато бе очаквал да заеме мястото на Бегович след тазсутрешната церемония. W7 бе празна. Бегович бе затворен в W8. Когато Ричър отвори вратата, той лежеше на леглото абсолютно неподвижен. В първия момент Ричър реши, че е мъртъв. Че цялото му начинание се е оказало всъщност капан. Но после Бегович мигна.
— Антон? Казвам се Ричър. Дойдох да ти помогна. Да те измъкна. Трябва да тръгваме — каза тихо Ричър. — Можеш ли да се изправиш?
Бегович не помръдна. Не издаде и звук.
Не е мъртъв, помисли си Ричър. Изпаднал е в кататония. Което бе напълно разбираемо. Човекът бе осъден несправедливо. Бе прекарал години в затвора. Бе получил уверения, че ще излезе на свобода. А после бе заключен в изолатор. Ричър се изпълни със съчувствие към него. Но времето им изтичаше.
— Бегович! — каза той. — Стани! Лицето към стената! Ходом, марш!
Бегович се изправи и тръгна към вратата. Ричър огледа килията за предмети със сантиментална стойност, но не откри такива и побутна Бегович към коридора. А после към вратата в центъра на блока. Двамата бяха изминали половината път до там, когато осветлението изгасна. Настъпи пълен мрак, който продължи шест секунди. Ричър чу два източника на силен метален трясък. Един отпред и един отзад. Бегович задиша шумно. Бързо. Плитко. А после осветлението се включи отново, но доста по-слабо от преди.
— Какво става? — попита тихо Бегович.
— Централното захранване е прекъснато — обясни Ричър. — Преминаха на генератори.
— Добре — отвърна Бегович и продължи напред.
Не е добре, помисли си Ричър. Никак не е добре. Но не каза нищо, преди да стигнат до вратата. Нямаше смисъл да вдига тревога. Можеше да греши. Но се оказа прав. Страховете му се сбъднаха.
Вратата бе заключена.
44
Емерсън и Грейбър лесно откриха търсеното място в покрайнините на Уинсън. Грейбър шофираше черния микробус, който трябваше да се появи на срещата. Емерсън караше белия. Щом забелязаха изоставената фабрика, те продължиха още триста-четиристотин метра, но после отбиха от пътя, за да обсъдят следващия си ход.
Бяха пристигнали навреме. Мястото бе изолирано. На пръв поглед не криеше изненади. Единственият проблем, с който можеха да се сблъскат, бе как да проникнат в него. Определено не изглеждаше най-охраняваното място, на което бяха стъпвали. Емерсън и Грейбър бяха свикнали да работят в изоставени сгради. Тук обаче щяха да се срещнат с поне един човек. Може би с повече. А трябваше да вземат оборудването със себе си. Най-вече онзи варел. Което означаваше, че трябва да отворят портала. И то тихо.
Най-добрият сценарий предполагаше, че човекът, когото възнамеряваха да изненадат, вече е пристигнал тук. В такъв случай щяха да оставят хлороформа да си свърши работата, след което можеха да вдигат колкото си искат шум край портала. Можеха дори да го взривят с динамит, ако поискаха.
Емерсън и Грейбър прекараха следващите две минути в обсъждане на различни варианти, след което съставиха план. Съвсем прост план, но Емерсън най-много обичаше именно такива. Щяха да оставях двата микробуса на мястото, на което бяха спрели в момента. От белия щяха да вземат алуминиевата стълба, парче брезент и въже. Щяха да се покатерят по стената. Да проверят всички сгради зад оградата. Да вземат хлороформ. И да се надяват късметът да им се усмихне.
— Какво става? — попита отново Бегович.
Ричър знаеше, но не искаше да навлиза в подробности. Той си спомни какво му бе казал преди години един сержант в „Левънуърт“, докато очакваше да ескортира някакъв затворник. Сержантът му бе обяснил, че вратите на затворите по принцип не стоят отключени с възможността да бъдат заключени при необходимост. Точно обратно. Естественото им състояние е да стоят заключени и да могат да бъдат отключени при необходимост. Механизмът им залага на принципите на действие на два магнита. Един постоянен магнити един електромагнит. Постоянният магнит е вграден в стената. Той задвижва стоманените шипове по канала във вратата и отвора в рамката. Така вратата се заключва. Ако електромагнитът получи ток, той се активира и тъй като е по-силен от постоянния магнит, издърпва стоманените шипове в обратната посока и отключва вратата.