— Това е оригиналната административна сграда. Всички останали се преместиха в новата модерна сграда на Хикс. Но не и аз.
Стълбището водеше към тъмен и мръсен коридор, който миришеше на яхния със зеле и запушени канали. От едната страна имаше прозорци, които гледаха към два от дворовете за разходка. От другата страна имаше шест врати. В далечния край се виждаше метален стълб, закрепен за стената. Ричър предположи, че той служи за приковаване на хора с белезници, макар мястото да изглеждаше нелогично.
Ривърдейл поведе Ричър и Бегович към края на коридора и влезе в последния офис. Подът бе бетонен. На тавана имаше флуоресцентни лампи с телена предпазна мрежа. Стените бяха покрити със снимки на мотоциклети. До далечната стена бе долепен диван, тапициран със златист велур. В средата на стаята бе разположено метално бюро. Ривърдейл отиде до него и отключи най-горното чекмедже. Извади от там таблет, включи го, отвори файл с фотографии и го подаде на Ричър.
— Разгледай ги — каза той.
Ричър прегледа набързо снимките. Всичките бяха на жени. Най-младата бе тийнейджърка, най-възрастната май бе прехвърлила шейсетте. Всички бяха голи. И всички снимки бяха направени в тази стая.
— Не бързай — обади се Ривърдейл. — Избери си която ти харесва най-много. Мога да ти я осигуря до час. А ти можеш да правиш с нея каквото си пожелаеш. Колкото време си пожелаеш.
— А ти какво получаваш? — попита Ричър.
— Аз получавам Бегович.
— И после?
— Можеш да си тръгнеш. Свободен като птичка.
— Как?
— Предполагам, по същия начин, по който си дошъл… какъвто и да е той.
— Много добре знаеш как влязох. Разбра го по начина, по който отворих вратите. За луд ли ме смяташ? Няма да се върна по същия път.
— Добре. Ако ти гарантирам безопасно измъкване, ще сключим ли сделка?
— По какъв начин?
Ривърдейл разхлаби вратовръзката си, разкопча най-горното копче на ризата и извади изпод нея ключ, окачен на верижка.
— Той отваря една врата. Много специална врата. Никой не знае за нея освен мен.
— Къде се намира тя?
— В далечния край на склада. Излизаш от другата страна на оградата. Продължаваш по пътека, която следва реката. Спускаш се до една от старите пещери. Мястото е използвано още по времето на французите от пирати, контрабандисти. Никой не знае за него освен мен.
— Глупости!
— Вярно е. Бях тук, когато още строяха затвора. Добавих някои собствени щрихи. Имах чувството, че може да ми се наложи да ги използвам някой ден. Когато се наложи някой да си тръгне бързо. Предполагах, че това ще бъда аз, но…
Ричър кимна.
— Още един въпрос, преди да си стиснем ръцете. Кога ще дойдат да вземат Бегович?
— Защо?
— Много съм любознателен.
Ривърдейл сви рамене.
— След около двайсет и пет минути.
Ричър протегна дясната си ръка. Ривърдейл пристъпи напред, за да я поеме. В този миг Ричър замахна с лявата и заби ръба на таблета в гърлото на главния надзирател. Ударът смаза ларинкса му. Ривърдейл залитна назад и се просна на дивана. Той не можеше да си поеме дъх. Не можеше да извика. Ривърдейл впи пръсти във врата си. От очите му потекоха сълзи. Ричър запрати таблета на земята, който се пръсна на парчета. После отиде до бюрото и започна да рови в отвореното чекмедже. Намери трийсетсантиметрова линия, върна се при Ривърдейл и го хвана за раменете. Обърна го по гръб.
Притисна го с коляно към дивана. Плъзна линията между врата на надзирателя и стоманената верижка, от която висеше ключът. И започна да върти.
Верижката се впи в кожата на Ривърдейл. По дивана покапа кръв. Ричър отново завъртя линията. Верижката се впи по-дълбоко. По тапицерията закапа кръв по-бързо, отколкото тя можеше да я поеме. Ричър завъртя линията отново. И отново. И отново. Верижката проряза плътта на Ривърдейл. Смаза трахеята му. И накрая преряза каротидната му артерия. Плисна кръв, която опръска облегалката на дивана и стената. Ричър изви леко настрани главата на Ривърдейл, притисна врата му във възглавницата и го задържа така, докато сърцето му нямаше вече какво да изпомпва.
Ричър се изправи и погледна Бегович.
— Какво? Много противен тип. Изобщо не го харесах. Получи си заслуженото.
Бегович не отговори.
— Имаш ли нещо против случилото се? — попита Ричър.
— Нищо не се е случило — отвърна невъзмутимо Бегович. — Аз поне не съм видял.
Ричър кимна и тръгна към вратата.
— Хайде. Време е да напуснем това място.