Бегович не помръдна.
— Ами ключът? Тайният изход?
— Няма да го използваме.
— Защо?
— Той или не съществува, или е капан.
— Откъде знаеш?
— Следвам един универсален принцип. Ако нещо изглежда прекалено хубаво, за да е истина, то несъмнено е прекалено хубаво, за да е истина.
— Предполагам, че си прав — каза Бегович, направи една стъпка и спря. — Съжалявам, че не разбирах това преди шестнайсет години.
— Какво се случи преди шестнайсет години?
— Арестуваха ме. За първи път.
Ричър не каза нито дума.
— Срещнах едно момиче — продължи Бегович. — Исках да му купя пръстен, но нямах пари. Затова един човек ми даде заем. Сумата бе по-голяма от тази, която ми трябваше. Човекът беше приятел на покойния ми чичо.
— Става въпрос за фалшиви пари, нали?
— Точно така. Но не това беше проблемът. Не ме хванаха. Но онзи гад запази една банкнота с отпечатъците ми върху нея. Заяви, че ще ме натопи в полицията, ще каже, че съм пласирал фалшиви банкноти, ако не направя нещо за него. Беше лесно, затова си рекох: Защо не?
— Какво поиска да направиш?
— Да отида на определени места. В определен ден и час. Където разни хора да ме видят. Това беше.
— Използвал те е за изкупителна жертва. И когато е усетил, че полицията е по петите му, е решил да натопи теб.
— Да. А после загазих отново. В повечето случаи вината бе само моя. Но всичко започна с него.
— Съжалявам.
— Недей. Вината не е твоя. Кажи как ще се измъкнем, ако не бива да използваме ключа?
— Имам идея. Но първо трябва да отвлечем вниманието на охраната.
Ричър разби квадратното стъкло с лакът и натисна бутона зад него. Мигом се разнесе вой на сирени. Грейнаха червени светлини. Ричър отиде при Бегович, който стоеше до прозореца и наблюдаваше дворовете. От две от сградите започнаха да излизат затворници. Мъжете изглеждаха неуверени. Предпазливи. Човешкият поток постепенно набра скорост. Стана далеч по-шумен. Дворовете започнаха да се изпълват. Затворниците се блъскаха един в друг. По кулите се появиха надзиратели.
Един от тях носеше не само пушка, но и мегафон. Той започна да раздава нареждания. Но думите му бяха приглушени, неразбираеми. Каквото и да казваше, затворниците не му обръщаха внимание.
Ричър се обърна към Бегович:
— Защо от тази сграда не излиза никой?
— Не знам — вдигна рамене Бегович.
— Тя използва ли се изобщо?
— Така мисля. Или поне се използваше, преди да ме пратят в карцера. В стола срещах някои хора от там. Съмнявам се, че са я затворили. Защо да го правят? Къде ще настанят всички тях?
Ричър се замисли за разговора си с Морис, журналиста, когото бе срещнал пред дома на Хикс. За наркотиците. Теорията на Морис гласеше, че „Минерва“ произвежда наркотици. Ричър я бе отхвърлил, тъй като вече бе научил за търговията с човешки органи. Сега обаче той се замисли. Ами ако ситуацията не бе или-или… Ако онези от „Минерва“ бяха достатъчно алчни, за да се захванат и с двете?
— Интересуват ме затворниците от тази сграда — каза Ричър. — Спомняш ли си нещо по-особено за тях?
— Да, може да се каже. Те са доста затворени, общуват предимно помежду си. Не разговарят с останалите. И изглеждат в по-добри отношения с надзирателите.
Ричър тръгна по бетонното стълбище, след което продължи по лабиринта от коридори. Беше процес от типа проба — грешка. На три пъти двамата с Бегович стигнаха до врати, които не се отваряха. Противопожарната аларма бе създала по-широка зона на достъп между отделните блокове и дворове, но тя не обхващаше периферията на затвора. Освен това Ричър не бе в състояние да определи границите й. Двамата с Бегович бяха принудени да сноват напред-назад, понякога да се връщат, защото пътят им бе блокиран, понякога да заобикалят различни препятствия. Ричър очакваше едва ли не на всяка врата да се натъкнат на надзирател. На всеки завой. Но в това отношение малката му диверсия бе свършила своята работа. Вниманието на всички бе насочено към дворовете. Надзирателите не разполагаха с достатъчно време, за да оправят мониторите. След пет дълги минути, през които вървяха сякаш на зигзаг като двама пияници, Ричър и Бегович стигнаха входа на третата сграда.
Вратата зееше отворена. Нещо повече, тя бе подпряна с бетонно паве. Ричър влезе вътре. Разположението бе същото като в блока на Бегович. И тук имаше квадратно централно пространство с крила, построени перпендикулярно на всяка стена. Вратите към всички тях бяха отворени. До ушите на Ричър достигна невъобразима глъчка от гласове, стъпки и машини. Сякаш бе попаднал във фоайето на офис сграда или в работилница. Въздухът бе натежал от химикали и в него се усещаше лек мирис на дим.