Выбрать главу

Ричър започна със западното крило. То наподобяваше нещо средно между ателие и общежитие. Ричър видя шест легла, разположени на равни разстояния между зони, пълни със стативи и платна. По стените висяха картини. Имаше метални стелажи, отрупани с бурканчета боя, разредители и лакове, снопчета четки. На тавана бе монтирано допълнително осветление. Лампите имаха сини крушки, които създаваха илюзията, че помещението е окъпано в дневна светлина, макар то да нямаше прозорци. Тук работеха шестима души, облекли изцапани с боя престилки върху затворническите си униформи. Всичките бяха много заети. Единият работеше върху копие на Моне, двама — върху картини на Ван Гог, един на Мондриан и един на Пикасо. Последният пръскаше боя с резки движения на четката върху платна, наредени на пода. Никой от шестимата не обърна внимание на Ричър или Бегович.

Северното крило бе приютило четирима души, които работеха с документи. Двама на компютри, двама на ръка. Ричър надникна през рамото на един от онези, които работеха на ръка. Пред него лежаха два листа хартия. Еднакво големи. Единият, явно нечие завещание, бе изписан на ръка. В него се изброяваха имената на хора, които щяха да получат купища пари и бижута, скъпи колекции от автомобили и стари оръжия. Втората страница бе изписана до половината. Почеркът изглеждаше напълно идентичен. Тук се изброяваха същите предмети, но имената на хората, които щяха да ги наследят, бяха различни. Една жена, която отсъстваше от първия документ, се появяваше изневиделица във втория.

— Можеш ли да напишеш писмо, като имитираш чужд почерк? — попита Ричър.

— Разбира се — отвърна мъжът с химикалката. — Чий?

— А предсмъртна бележка?

— Разбира се. Те са много лесни. Хем са кратки, хем няма никакви технически термини. Но рядко ми се случва да ги пиша.

Източното крило бе заето от скулптори и бижутери. Трима от тях дялкаха мраморни блокове. Друг се бе изцапал с глина чак до лактите. Един заваряваше огромни стоманени тръби. Друг дълбаеше дървесен дънер, за да го превърне в дърворезба. Петима разтопяваха жълти и бели метали и добавяха камъни с всевъзможни цветове, за да направят пръстени, гривни, колиета. Стените бяха покрити с уголемени изображения на бижута на „Тифани“, „Картие“ и „Булгари“. Част от имитациите, с които бяха осеяни работните маси на бижутерите, по нищо не можеха да бъдат отличени от оригиналите.

Южното крило бе дом на шестима души с компютри. Те седяха на протрити офисни столове, вперили поглед в монитори, кацнали върху стари, очукани бюра. И шестимата тракаха усърдно по безжични клавиатури. Трима от тях приличаха на роботи, единствено очите и пръстите им издаваха някакви признаци на живот.

Други трима сякаш танцуваха по местата си като концертиращи пианисти или застаряващи рок музиканти.

Ричър потупа един от тях по рамото.

— Проблем ли е да хакнеш нечий имейл?

Човекът спря за миг и отвърна:

— Да. Огромен проблем. Но го правя по петдесет пъти на ден.

— Можеш ли да четеш чужди съобщения?

— Мога да ги чета, да ги променям, да ги изтривам, да ги копирам. Каквото пожелаеш.

46

Часовникът в главата на Ричър му подсказваше, че е време да напуснат затвора. Той дръпна Бегович за ръката и го поведе към изхода. Ричър бе убеден, че рано или късно ще се натъкнат на някой надзирател. И дори на повече от един, тъй като бе нормално да предположи, че всички надзиратели са мобилизирани, за да се справят със суматохата, предизвикана от противопожарната аларма. Но двамата с Бегович отново извадиха късмет и стигнаха незабелязано до S1.

Двамата надзиратели, които бяха придружавали Ривърдейл, още лежаха на пода. В безсъзнание. Ричър замъкна телата им през вратата, която бе отворил с помощта на дефибрилатора, и ги остави в килията с медицинското оборудване. Накрая ги изрита по веднъж в главата, да не би да се свестят прекалено скоро. После приложи същата процедура и на двамата медици, които бе оставил в същата килия. Извади пълнителя и остави единия автомат на операционната маса. Провери зиг-зауера и излезе навън.

Вече в коридора, Ричър свали автомата от рамото си и каза на Бегович:

— Сложи ръце зад гърба, сякаш си с белезници. Гледай в земята и прави каквото ти кажа.

Минута по-късно вратата на южното крило се отвори. От нея се появиха двама надзиратели с болнична количка

Единият я буташе, другият я дърпаше. Този, който вървеше отпред, възкликна:

— Какво става тук? Защо…