Мъжът млъкна изведнъж, вперил поглед в Ричър. Той явно не разбираше какво прави тук човек, когото не познава. Нещо повече, този непознат разполагаше с власт. Но не бе част от тяхната схема. Мъжът насочи вниманието си към Бегович. Не разбираше защо затворникът е на крака. Защо е в съзнание. Защо не е в онази кутия, готов за транспортиране. Мозъкът му се опита да обработи цялата тази информация за секунда или две. Опита се да подреди всички парченца от пъзела. Но накрая мъжът се отказа. Нямаше значение как изглежда цялостната картина. Важното бе, че нещо не е наред, и това бе очевидно. Затова мъжът пусна количката и посегна към джоба си.
Ричър нямаше представа дали надзирателят ще извади пистолет, или телефон, но нямаше намерение да изчака, за да разбере. Той пристъпи напред и свали автомата в движение, след което заби края на ложата му в носа на служителя, който се свлече върху носилката и се претърколи встрани. Накрая падна по лице на земята, без да помръдне повече. От главата му течеше кръв.
— Не мърдай! — извика Ричър и насочи автомата към мъжа, който бе бутал количката. — Можеш да ни покажеш как да излезем. А мога и да те отведа в някой двор. Там има поне сто души, които много ще ти се зарадват. Гарантирам ти го. Имаш пет секунди да вземеш решение.
Инстинктът за самосъхранение надделя. Ричър и Бегович последваха надзирателя към южното крило. Вратите на килиите бяха отворени, но отвътре не се чуваше никакъв шум. Единственият звук в коридора бе проскърцването натри чифта обувки върху бетонния под. В далечния край на коридора имаше врата. Тя бе стоманена, боядисана в сиво. Изглеждаше нова и лъскава. Мъжът, който вървеше пред Ричър и Бегович, поднесе служебната си карта към белия пластмасов квадрат, монтиран върху рамката. Ключалката изщрака и надзирателят бутна вратата. Тя водеше към нов коридор, но по-тесен от онези, по които бе дошъл Ричър. И бе от гофрирана ламарина вместо от телена мрежа. Въздухът бе горещ и застоял. Дължината на коридора бе трийсетина метра. Той правеше остър завой наляво, след което продължаваше още четиресет метра и завършваше с още една сива стоманена врата. От нея се влизаше в нещо като голяма барака с високи до тавана стелажи от двете страни. Те бяха отрупани с препарати за почистване, консумативи, затворнически униформи, консерви храна. По средата на помещението бе паркиран микробус, тъмносин и лъскав като онзи, който Ричър бе видял пред „Ривърсайд Лодж“. Микробусът бе влязъл на задна в помещението. От другата му страна, точно в центъра на срещуположната стена, имаше широка ролетна врата. Не се виждаха никакви хора. Ричър погледна през прозореца на шофьорската врата. Ключовете бяха в запалването.
— Как се отваря вратата на изхода? — попита Ричър.
— Има дистанционно, закачено за сенника. Щом натиснеш бутона, вратата се вдига. После приближаваш портала във вътрешната ограда. Той ще се отвори и затвори сам. Продължаваш към портала във външната ограда. Присветваш три пъти с фарове. Надзирателят в будката ще те пусне.
— Светваш с фарове? Наистина ли?
— Това е сигналът.
Ричър забеляза, че мъжът избягва погледа му. Затова отвори задната врата на микробуса и каза:
— Качвай се. Ще се возиш отзад с Бегович. Излезем ли навън, ще те пусна. Но първо ще потропам по преградата. Ако вратата се отвори и Бегович не чуе тропане, ще простреля капачката на едното ти коляно.
Мъжът поклати глава и отстъпи назад.
— Чакай! Не е нужно да присветваш с фарове. Не е нужно да правиш нищо. Просто приближаваш към външния портал. На служителя в будката му е наредено да пропуска този микробус по всяко време, без да го вписва в дневника, без да го претърсва. Не се притеснявай. Няма да останете затворени задълго.
Затворени задълго. Две думи, които прозвучаха ужасно на Ричър. Особено когато се отнасяха за него.
Ричър не накара надзирателя да седне отзад в микробуса. Защото не познаваше Бегович достатъчно добре. Не можеше да предвиди как ще реагира в стресова ситуация. Ако се засуетеше или изпаднеше в паника, опасността надзирателят да се опита да му вземе пистолета бе доста голяма. Или да вдигне шум. Или да подаде сигнал на служителя в будката. Бегович можеше да бъде ранен случайно. Или преднамерено. Затова Ричър избра друг подход. Той удари надзирателя, който изпадна в безсъзнание, бутна тялото на долния рафт на един стелаж и го скри зад купчина оранжеви гащеризони.
Двигателят на микробуса запали с първото завъртане на ключа. Вратата се отвори с първото натискане на дистанционното. Двете крила на портала във вътрешната ограда се отвориха в мига, в който микробусът приближи. И се затвориха секунда след като той премина. Нищо повече не случи обаче. Външната порта не помръдна. Тя остана напълно неподвижна. Сякаш бе заварена. Или сякаш бе най-обикновен участък от оградата. От оградата, по която течеше ток. Тя бе вляво от Ричър. И вдясно. А също и отзад, и отпред. Нямаше път напред. Нямаше път назад. Нямаше къде да отидат, дори да зарежат микробуса.