Външният портал не помръдна.
Ричър погледна към будката, но не успя да види какво става вътре. Стъклото бе огледално. Може би нямаше никого. Може би правилата в случай на пожар изискваха надзирателят да се включи в евакуацията на затвора. А може би пазачът бе на поста си и очакваше някакъв сигнал. Нещо, за което Ричър не подозираше. Нещо, което трябваше да определи дали да се вдигне тревога, или не. Подкрепленията ще дойдат отзад, предположи Ричър. Откъм онзи склад. Надзирателите ще бъдат тежковъоръжени. Той погледна в огледалото за обратно виждане. Ролетната врата бе затворена. Все още.
Външният портал не помръдна.
Кракът на Ричър бе върху спирачката. Той се поколеба дали да не го премести върху съседния педал, този на газта. Но нямаше смисъл да се опитва да избие портала, който бе прекалено масивен, проектиран да спре далеч по-тежко превозно средство. И то превозно средство, което приближава на скорост, а не потегля от място. Ричър не се съмняваше в това. Но той предположи, че може поне да го изкриви и част от метала на микробуса да влезе в контакт с мрежата или рамката. После Ричър можеше да отвори задната врата на микробуса. Товарният отсек бе оборудван със стелажи.
Ричър ги огледа, докато Бегович се настаняваше отзад. Той можеше да откърти един или два. Да ги използва, за да свърже задната част на микробуса с вътрешната ограда. И евентуално да причини късо съединение. Може би да прекъсне захранването достатъчно дълго, за да прескочи оградата. Стига да откриеше нещо, което да му помогне да преодолее бодливата тел на върха.
Външният портал не помръдна.
Ричър сведе поглед. На пода имаше стелки. И пред двете седалки. Те бяха изработени от плътна, здрава гума. Предназначението им бе да предпазят пода на кабината от обувки, подгизнали от проливните дъждове в Мисисипи. Бяха достатъчно дебели, за да предпазят човек от електрически ток. Може би. Имаше само един начин да разбере.
Ричър понечи да вдигне крака си. И спря. След което отново допря педала на спирачката.
Защото външният портал се разтресе и се плъзна бавно встрани.
Щом се отдалечиха на безопасно разстояние от затвора, Бегович се премести в кабината, но не каза нито дума през целия път до дома на Бруно Хикс. Беше се облегнал неподвижно на седалката, единствено очите му се стрелкаха непрекъснато ту вляво, ту вдясно. Ричър също мълчеше. Той предпочиташе да съобщи на Бегович, че има син, чак когато приближат къщата. Не искаше да му даде възможност да разсъждава прекалено много върху тази новина. Не искаше да му даде възможност тя да го уплаши.
В същото време обаче Ричър не искаше да води разговори на незначителни теми, при положение че се премълчаваше толкова важна информация. Колкото повече време минаваше, толкова по-неуверен се чувстваше в правотата на решението, което бе взел. А после изведнъж изпита задоволство, че не бе споменал пред Бегович за хлапето.
Пред дома на Хикс бяха паркирани два микробуса. Единият бе бял, с номера от Илинойс. Той изглеждаше на няколко години. Личеше си, че е доста използван. Другият бе черен. Неговите номера бяха от Мисисипи. Нов. Лъскав. В отлична форма. От предното стъкло до задната броня. Но предната броня и капакът бяха съсипани. Някой го бе използвал, за да избие вратата на имението на Хикс. Двете й крила сигурно бяха отлетели на повече от метър встрани.
Ричър спря зад белия микробус и нареди на Бегович да остане в автомобила, дори да чуе шум от къщата.
След това слезе с пистолет в ръка и провери кабините и товарните отделения на другите микробуси. В тях нямаше никого. Ричър тръгна по алеята, мина покрай фолксвагена и се изкачи по стъпалата.
Входната врата бе отворена. Ричър надникна във фоайето, но не видя никого. Не чу нищо. Той влезе тихичко и тръгна наляво, към кухнята. Където бе оставил Хикс, Брокман и Карпентър здраво вързани, напълно обездвижени.
Кухнята бе празна.
Ричър въобще не се вълнуваше за хората от „Минерва“. Но се тревожеше за Хана и Джед. Тук виждаше две възможности. Човекът, който бе пристигнал с микробусите, разполагаше с трети автомобил, в който бе качил всички от къщата. Или всички, включително новодошлите, бяха още тук, в къщата или някъде в имението.
Ричър предпочиташе втората опция. Първата би изисквала много голям автомобил, който да побере поне осем души. При това положение нямаше смисъл новопристигналите да зарязват белия микробус. Той изглеждаше в прилично състояние, а товарният му отсек изглеждаше пълен със специализирано оборудване.