Ричър искрено се надяваше на това.
Градът не беше голям. Ричър прекара следобеда, обикаляйки най-популярните места. Той ту се шляеше по улиците, ту се зазяпваше по витрините на магазините, ту сядаше в някое кафене на открито и пиеше кафе. Отначало това му се стори приятен начин за убиване на времето. Центърът бе осеян с пешеходни зони, приятни заведения и множество дървета. Местните жители се оказаха смесица от студенти, млади родители с бебешки колички, амбициозни професионалисти, облекли се умишлено небрежно. Но колкото повече обикаляше Ричър, толкова повече се ядосваше. Налагаше се да приеме фактите. Ако той бе стръвта, очевидно не примамваше рибите. Затова се отказа от първоначалната си идея и тръгна на юг към два хотела извън града, които бе забелязал на идване предишния ден.
Оказа се, че Ричър греши.
И той го осъзна, преди да измине две преки. Някой го наблюдаваше. Някой не откъсваше поглед от него. Ричър го усещаше. Студени тръпки пропълзяха по основата на врата му. Чисто първична реакция. Механизъм за ранно предупреждение, заложен в най-примитивната част на мозъка му. Фино настроен. Високо надежден. Сигнал, който никога не бива да бъде пренебрегван.
Ричър спря пред първия магазин, който видя. Тук продаваха скъпи шоколади в ярки опаковки. Той се взря във витрината. Не го интересуваха старите ламаринени кутии и огромните купчини трюфели. А отраженията в стъклото.
По улицата мина черен пикап с повдигнато окачване и хромирани джанти. Предната дясна седалка бе празна. Шофьорът не обърна никакво внимание на Ричър. След пикапа мина сребрист джип с два каяка на покрива и червеникави пръски кал по ламарините. Шофьорът му не откъсваше поглед от задницата на пикапа. Третият автомобил беше бял седан. Тойота корола.
Нещо в нея се стори познато на Ричър. Не можеше да бъде сигурен, че е виждал тази кола и преди. Моделът бе доста популярен. Но тогава колата приближи. Студените тръпки по врата на Ричър станаха още по-силни. Той видя мъжа на предната дясна седалка. Двайсет и пет годишен. Слаб и жилав. Къса коса. Синя тениска. Спокойно можеше да бъде клонинг на мъжа, който блъсна Анджела Сейнт Врейн пред автобуса, с тази разлика, че лицето му бе невредимо. Той гледаше право към Ричър. В това не можеше да има никакво съмнение. Мъжът не откъсна очи от Ричър, докато колата не отмина, после сведе поглед към телефона си и накрая се обърна назад.
Ричър отмина магазина за шоколади. Тойотата зави вдясно в следващата пряка. Ричър предположи, че шофьорът ще направи още един десен завой. И още един. Той изчисли наум колко време ще отнеме това, след което пресече улицата. Което му даде възможност да се огледа в двете посоки, без да издаде подозренията си. Тойотата бе спряла една пряка по-назад. Ричър продължи. Крачеше спокойно — нито прекалено забързано, нито прекалено лениво. Не правеше нищо, което да издаде факта, че е забелязал колата, която го следеше. Ричър зави в първата странична уличка. Тя много приличаше на онази, в която бе настигнал убиеца на Анджела. Чиста. Подредена. С контейнери за боклук, строени в редица. Аварийни стълби, които изглеждаха здрави. Но имаше една голяма разлика. Строително скеле, издигнато покрай фасадата на сградата вляво. То достигаше покрива, от който липсваха част от улуците.
Тойотата не бе продължила надолу по улицата.
Ричър се облегна на стената и пристъпи бавно към тротоара. Той видя предницата на бялата кола, спряла до бордюра, достатъчно далече от уличката, за да не изглежда подозрително. Ричър се върна при скелето. Металните пръти бяха закрепени с помощта на скоби и болтове. И то много здраво. Не можеше да измъкне дори един от тях. Не и бързо. Не и без инструменти. Затова той опита късмета си с дъските, които оформяха най-долната платформа. Тази в центъра не бе закрепена по никакъв начин. Той я повдигна и измъкна, след което я понесе по улицата. Колата бе почти срещу него. Ричър се надяваше хората, които го търсят, да започнат да губят търпение. Той се надяваше да започнат да се отегчават. Да решат да форсират събитията. Да влязат в уличката, както бе направил по-рано онзи тип с беемвето. И тогава Ричър щеше да стовари дъската върху предното стъкло. Да удари шофьора в гърдите. Да счупи ребрата му. А можеше тя да попадне и в главата му. Направо да я откъсне от раменете. Тогава Ричър и мъжът на дясната седалка щяха да се изправят сами един срещу друг.
Тойотата не помръдна.
Изминаха десет минути. Двайсет. Половин час.