Тойотата не помръдна.
Ричър бе търпелив човек. Той бе в състояние да чака по-дълго от всеки друг. Това умение бе усвоил през годините, прекарани в армията, и бе доразвил впоследствие. В същото време обаче Ричър бе реалист. Той знаеше, че има неща, които никога няма да се случат, колкото и дълго да чака човек. Мъжът в тойотата бе погледнал телефона си. Което означаваше, че разполага със снимка, или най-малкото, с описание, осигурено от онези двамата, които Ричър бе срещнал по-рано. Нищо чудно те да бяха предали по телефона подробности за случилото се. Или пък четиримата да се бяха срещнали лице в лице. В такъв случай тези двамата бяха видели със собствените си очи резултата от сблъсъка на колегите си с Ричър. Затова щяха да действат предпазливо. Вероятно бяха достатъчно умни, за да подберат по-безопасно място, където да действат на спокойствие.
Ричър нямаше нищо против. Той бе търпелив човек, затова върна дъската на мястото, от което я бе взел. А после излезе на улицата и продължи по пътя си.
Един от хотелите в покрайнините на града изглеждаше сравнително нов. Той бе част от голяма верига, което го правеше анонимен, а това обикновено устройваше Ричър. Вторият хотел се намираше от другата страна на пътя. Той явно бе построен през 30-те години на миналия век. Сградата бе продълговата, ниска, с плосък покрив. Външните стени бяха покрити с розова мазилка. Хотелът разполагаше с дванайсет стаи, всяка с номер на вратата, издържана в стил ар деко. Рецепцията се намираше в по-отдалечения от града край на сградата. Над покрива се издигаше стълб с монтирана върху него фигура като от анимационен филм. Ананас в рокля, издържан в яркожълт и тюркоазен неон. Ананасът се бе ухилил широко. Ричър не бе сигурен дали усмивката му е дружелюбна, или е демонична.
В крайна сметка Ричър избра хотела с ананаса. От опит знаеше, че малките независими хотели, които не са част от големи вериги, отговарят по-добре на нуждите му. Служителите в тях не се интересуваха дали документите за самоличност на гостите са изтекли и не настояваха за плащания с кредитни карти. Ричър се насочи към рецепцията и щом влезе в нея, мигом се озова заобиколен от огледала, неон и мебели в стил ар деко. Иззад ъгъла в дъното на рецепцията се появи някакъв мъж. Той бе толкова слаб, че можеше да се нарече болезнено кльощав, а това в съчетание с оределите му посребрени коси затрудняваше определянето на възрастта му. Ризата му бе изпъстрена с папагали и палми. Тюркоазените му шорти висяха като чували върху мършавите му бедра, а наситеният им ярък цвят хвърляше синкави отблясъци върху бледите му крака.
Кльощавият предложи на Ричър стая за шейсет долара. Ричър контрира с предложение за осемдесет долара в брой, ако получи стая без съседи отляво и отдясно. Кльощавият с радост прие предложението. Той прибра допълнителната двайсетачка и връчи на Ричър първо ключа за стая №12, а после и оръфан регистър на гостите и химикалка, за да се впише името си. Ричър надраска някакво име и подпис, измина цялата дължина на сградата и влезе в стаята си. В нея имаше легло. Гардероб. Стол. И баня. Стандартно обзавеждане на мотел. Плодовата тема не бе намерила своето продължение в интериора. Стаята изглеждаше мръсна на места, но това не бе проблем за Ричър. Той остави лампата включена в продължение на десетина минути, след което я угаси и се насочи към леглото.
9
Първо билета, помисли си Джед Стармър, после нещо за хапване.
Джед определено не можеше да се нарече опитен пътешественик. Днес той се канеше да напусне окръг Лос Анджелис за втори път, откакто майка му го бе довела тук като бебе. Правеше го уж за добро, с надеждата за по-добро бъдеще, но за момента изживяването не бе никак приятно. Трябваше да си събере багажа, което не бе лесна работа, тъй като не разполагаше нито с куфар, нито със сак. Той не искаше да краде от приемните си родители или от децата, с които живееше, а в квартала нямаше магазин, който да продава такива неща. Затова Джед направи единственото, за което се сети. Той взе раницата си за училище и изсипа цялото й съдържание в кошчето за боклук. Мястото на учебниците бе заето от дрехи. Само най-важните, взети набързо от гардероба, и толкова, колкото раницата бе в състояние да побере. В последния момент Джед се сети за още нещо, грабна четката си за зъби от банята и я пъхна в джоба. Огледа дома си за последен път. Момчето бе намразило тази къща от мига, в който кракът му бе прекрачил прага. Почти всяка минута, която бе прекарал тук, му бе донесла само нещастия. А сега това му се струваше най-уютното място на света.
Което нямаше да види отново.