Следващата задача, която Джед трябваше да реши, бе свързана с автобуса. Шофьорът не се появи по разписание. Това не бе проблем, тъй като Джед разполагаше с голям запас от време. Проблемът бе свързан с евентуалното му залавяне. Приемната му майка свършваше работа рано-рано във вторник. Тя се прибираше с колата си именно по улицата, на която се намираше автобусната спирка. Джед стоеше на тротоара съвсем сам. И тя непременно щеше да го види. Просто нямаше начин да го пропусне. А хванеше ли го тук, при това с джоб, пълен с пари, Джед здравата щеше да си изпати.
Изминаха десет минути. Двайсет. Никаква следа от обществен транспорт. Нито от приемната му майка. Изминаха още пет минути. Тя щеше да се появи всеки момент. Сигурно вече бе наблизо. Джед не го свърташе на едно място. Той се огледа за евентуално скривалище. Някъде, където и да било, за да се покрие, щом я види в далечината. И тогава се появи автобусът. Той прекоси бавно улицата и спря точно пред Джед. Момчето изпитваше сериозни съмнения относно техническото му състояние, но не можеше да си позволи да изчака следващия. Не и без да рискува всичките му планове да се провалят с гръм и трясък. Затова Джед се качи, купи си билет и седна най-отзад, опитвайки се да не привлича внимание по време на дългото пътуване до ъгъла на Седма и „Дикейтър“.
Джед слезе на спирката срещу автогарата на „Грейхаунд“. Той се радваше, че не му се налага да пътува по-далече. Защото не харесваше квартала. Никак даже. Само след две преки започваше Скид Роу. Джед бе чувал доста истории за тази част от Ел Ей. Бе гледал филми. По улицата се мотаеха разни типове. Поне една дузина. Всичките бяха мършави, а поне половината от тях пушеха. И го наблюдаваха. Като чакали, помисли си Джед. Или хиени. Сякаш той бе плячка. Имаше и още една групичка, застанала на паркинга пред автогарата. Членовете й изглеждаха малко по-възрастни, но не и по-дружелюбни. Джед сведе поглед. Той мина между двете групи и следвайки знаците към входа, влезе в автогарата.
Нещата там изглеждаха далеч по-добре. Чакалнята бе просторна и светла. Пред гишето се виеше опашка, част от пътниците седяха или лежаха по сините метални седалки, но никой от тях не обърна особено внимание на Джед. Момчето тръгна по края и се насочи към автоматите за билети. Избра една от по-бавните машини. Дисплеят й бе покрит с нещо мазно, но все пак Джед успя да разчете упътването и да избере маршрут. Той извади десет банкноти от по двайсет долара от снопчето, което бе взел от дома на приемните си родители, и ги пъхна една по една в отвора на автомата. После добави четири монети от по двайсет и пет цента, които си бяха негови. Притесни се, когато машината сякаш не реагира, но се успокои, когато от отвора се показа билетът му.
Джед не обърна внимание на автоматите за напитки и закуски и се насочи към кафенето. Той огледа менюто. Умираше от глад. Искаше да си поръча всичко накуп. Това щеше да бъде първото му хранене като независим човек и той смяташе, че заслужава истински пир. Доколкото можеше да си спомни, изборът тук бе почти същият като в „Макдоналдс“. Джед отдавна не бе хапвал бургери. Приемната му майка не ги одобряваше. Или по-скоро, не одобряваше разходите за тях. Джед не бе сигурен кое от двете е вярно. Не че имаше значение. Той въобще не се интересуваше от предпочитанията й, но трябваше да мисли за средствата, с които разполага.
В крайна сметка Джед бе взел всички пари от чекмеджето. Бе стигнал до извода, че би било глупаво да не го направи. Той или имаше право на тези пари, което означаваше, че ще постъпи нелогично, ако ги остави. Или ги крадеше, което допълнително утежняваше съдбата му. След като плати билета, момчето разполагаше с триста долара. Нощувката днес или утре нямаше да е проблем. Джед щеше да бъде в автобуса. И да спи на седалката. Нямаше избор. В четвъртък обаче щеше да му се наложи да отседне някъде. В хотел или в пансион. А те най-вероятно бяха скъпи. Освен това Джед се нуждаеше от храна и вода по време на пътуването. И накрая, трябваше да смени автобуса в петък сутринта. Разстоянието до крайната му цел бе прекалено голямо. Джед не бе сигурен какъв транспорт ще избере. Надяваше се някой шофьор да го качи на стоп срещу скромно заплащане. В противен случай щеше да му се наложи да вземе такси. Но при всички положения това щеше да му струва пари. Може би доста пари. Затова Джед реши да действа разумно. Той си поръча бургер и пържени картофи плюс бутилка минерална вода за из път. И плати с десет долара от своите. Пъхна билета в единия си заден джоб. Прибра остатъка от парите в другия. И зачака храната си.
Джед изяде всичко за пет минути. А следващите двайсет минути не откъсна поглед от надписите, които течаха на двата телевизора с изключен звук, монтирани на стената срещу него. Единият предаваше новинарска емисия, а другият — спортна. Нито едното интересуваше Джед, нито другото. Той просто си търсеше някакво занимание за трийсетте минути, които оставаха до потеглянето на автобуса. Момчето прецени, че половин час ще му бъде достатъчен, за да намери откъде точно тръгва той и да се качи достатъчно рано, за да си избере хубаво място. Когато това време настъпи, Джед изсипа съдържанието на пластмасовата си табла в препълнения контейнер за боклук и се отби набързо в тоалетната. Когато излезе, видя някой да стои до стената и да му маха с ръка. Джед го позна. Беше онзи младеж, който се бе наредил зад него на опашката в кафенето. Той също се бе хранил сам през две маси от тази на Джед. Момчето се канеше да подмине, когато осъзна, че непознатият се опитва да привлече вниманието не на някой друг, а тъкмо на него.