Районът зад хотела не изглеждаше обещаващо. Там имаше малък басейн с няколко пластмасови шезлонга, заобиколен от разнебитена дървена ограда, висока два метра и половина. И много стара. Нямаше да издържи тежестта му. Единственият начин да се измъкне бе през рецепцията, от която всеки момент щяха да излязат две ченгета. Две отпред. Две отзад. Така биха постъпили екипажите на двете патрулки. Ричър бе в капан. Нямаше къде да се скрие. Във всеки случай на земята.
Ричър се върна при прозореца на банята и стъпи с единия крак на перваза. Изпъна се и се хвана за стрехата. Изтегли се на ръце. Претърколи се по корем чак до средата на покрива и остана да лежи неподвижно. След секунди прозвучаха стъпки от двете страни на сградата. Приближаваха се. После тези отпред застинаха. Някой почука на вратата.
— Полицейско управление на Джерардсвил! Отворете!
Полицаите отзад оглеждаха мебелите край басейна. Единият взе стол и го опря в оградата. Стъпи върху него и освети района с фенера си. После слезе и извика:
— Чисто!
Ричър чу прещракването на ключалката, последвано от глух звук, когато вратата на стаята му се удари в краката на един на изпадналите в безсъзнание нападатели. Настъпи пауза, вратата се затвори и един от полицаите извика през прозореца на банята:
— Двама заподозрени. Мъже. В безсъзнание. Два пистолета.
Последва го втори глас:
— Явно са се скарали за нещо. И то здравата. Нямат документи за самоличност. Не долавям дъх на алкохол. Най-добре да повикаме линейка.
Първият глас му отговори, но по-тихо:
— Могат да останат в болницата тази нощ. Някой разследващ може да ги разпита на сутринта, ако пожелае. Най-добре да оградим мястото за всеки случай.
Ричър лежеше на покрива и наблюдаваше пристигането на линейката. Двама парамедици натовариха нападателите на две носилки, качиха ги в колата и потеглиха. Няколко минути по-късно си тръгнаха и полицаите. Ричър остана на покрива още час, докато се убеди напълно, че наоколо не се крие някое ченге, нито пък се разхожда някой любопитен гост на хотела. После слезе от покрива и тръгна към рецепцията. Една двойка тъкмо си тръгваше. Мъжът и жената изглеждаха млади. Развълнувани. Щастливи. Леко гузни.
Зад рецепцията Ричър завари същия мъж, облечен в същите нелепи дрехи, който изглеждаше все така болнав и недохранен. Той видя Ричър и попита:
— Добре ли си?
— Да. Защо? — отвърна Ричър.
— Ченгетата пуснаха ли те вече?
— Те никога не са ме задържали. Излязох да се поразходя. Върнах се и заварих вратата залепена с полицейска лента. Какво се е случило?
— Вината не е моя. Дойдоха двама непознати и ме накараха да им дам ключа.
— Ти ли се обади на деветстотин и единайсет?
— Предполагам, че гостът от единайсета го е направил. Той е голям гадняр.
— Казах ти, че не искам съседи.
Мъжът извади двайсет долара от джоба си и ги връчи на Ричър.
— Той идва редовно. С приятелката си. Тя е същата гаднярка като него. Единайсета е любимата им стая. Той много настоя. Съжалявам.
Ричър му върна двайсетачката.
— Дай ми друга стая. Без съседи. И този път без оправдания.
11
Намери си работа, която обичаш, и няма да се наложи да работиш и един ден през живота си.
Това повтаряше бащата на Лев Емерсън преди много години, когато синът му беше още в гимназията. Идеята съвсем не бе оригинална. Не бе плод на революционно мислене. Но въпреки това съветът звучеше логично. Старият господин Емерсън също се придържаше към този принцип. Той бе починал щастлив на седемдесет и четири годишна възраст на работното си място, след като цял живот бе изработвал дамски шапки в малката си работилница в Бруклин. Лев Емерсън последва съвета на баща си със същия ентусиазъм, с който неговият старец го бе правил. В крайна сметка обаче тръгна по път, който баща му никога не би предвидил.