Лев Емерсън притежаваше и ръководеше компания, специализирана в областта на противопожарната сигурност. Седалището й се намираше в безличен склад в южната част на Чикаго. Компанията бе напълно законна. И се ползваше с добро име пред щатските власти на Илинойс. Имаше си устав. Акционери. Директори. Служители. Работеше с доставчици от известни марки. Имаше множество клиенти, повечето от които бяха доволни. Плащаше данъци. Спонсорираше местен детски отбор по софтбол. И осигуряваше прикритие за други доставки, които Емерсън получаваше от не толкова известни доставчици.
Основната част от официално декларираните приходи на компанията идваха от продажба на пожарогасителни инсталации и алармени системи. Те бяха доста търсени от собствениците на жилища, офиси и индустриални имоти в Чикаго. Непрекъснато се появяваха нови клиенти. Инсталациите на старите пък се нуждаеха от поддръжка и модернизиране. Компании като тази на Емерсън изкарваха доста пари. Нямаше значение, че правилата и разпоредбите се променяха твърде често. Понякога изискване, което фигурираше като задължително в правилника, биваше обявено за опасно само след година. А след още една година нещата се връщаха постарому. Всички тези промени обслужваха тайни интереси. Нещата винаги бяха стояли по този начин в Града на ветровете, както наричаха Чикаго. Някой си пълнеше джобовете. А компаниите получаваха нови поръчки. Ставаше въпрос за много компании. Включително тази на Емерсън. Гръбнакът на бизнеса му бяха корпоративните клиенти, но това не означаваше, че не обръща внимание и на дребните поръчки. Емерсън държеше компанията да предлага пълен набор от услуги и на обикновените хора, загрижени за безопасността на собственото си жилище. Това помагаше на фирмата да разшири клиентската си база, което се отразяваше добре на бизнеса. Постоянният приток на комбита и микробуси на паркинга подсилваше впечатлението, че фирмата е съвсем обикновена. Което също се отразяваше добре, но поради съвсем друга причина. Името на Емерсън стоеше на вратата, но той нямаше нищо общо с баналната, нормална страна на бизнеса. Затова бе наел хора, които знаеха какво правят. На които имаше доверие, че няма да бъркат в касата. Той ги оставяше да си вършат работата. От една страна, защото умееше да делегира права и отговорности. От друга страна, защото не проявяваше никакъв интерес към противопожарни системи, аларми и прочее устройства за предотвратяване на пожари. Емерсън си имаше друг, паралелен бизнес.
И това бе работата, която обичаше.
Поръчките, които Емерсън лично поемаше и изпълняваше, попадаха в две категории. Едните приличаха на нещастни случаи. Другите — не. Работата, която приключваше в момента, нямаше да прилича на нещастен случай. Определено. Тя щеше да бъде шедьовър. Но никой нямаше да го свърже с Емерсън. Или с клиента му. И все пак посланието щеше да бъде недвусмислено. Почеркът щеше да бъде характерен и уникален. По този начин, ако човекът, до когото бе адресирано посланието, се окажеше прекалено глупав или недосетлив, то можеше да бъде повторено по-ясно и категорично.
Емерсън съзнаваше, че не би било съвсем коректно да заяви, че приключва работата. На практика работата му бе приключена. Не бе необходимо да прави нищо повече. Не можеше да направи нищо повече. Присъствието му нямаше да повлияе на резултата по никакъв начин. Емерсън можеше да се намира на стотици километри от тук и отсъствието му да не се отрази изобщо. Четирима от хората му вече се намираха на стотици километри от тук. Те пътуваха към базата в два напълно невзрачни и следователно анонимни бели товарни микробуса. След пристигането си щяха да почистят оборудването и да се подготвят за следващия проект. Той можеше да замине с тях. И щеше да постъпи разумно. Но Емерсън остана. Той обичаше да гледа. Трябваше да гледа.
Майната му на благоразумието!
Това бе работата, която обичаше.
Емерсън стоеше на моста „Талмидж“ в Джорджия на шейсетина метра над река Савана, по средата между град Савана и остров Хътчинсън. Тази ивица суша насред реката разделяше Джорджия от Южна Каролина. Той бе дошъл пеша, а не с кола. И бе облегнал ръце на бетонния парапет от западната страна. До него стоеше Грейбър, дясната му ръка. Той също се бе подпрял на парапета. Позата му бе абсолютното същата, но Грейбър бе малко по-нисък. Малко по-млад. И не толкова отдаден на… професията.
Мостът не бе проектиран за пешеходци. Нямаше тротоар. Нямаше велосипедна алея. Но още по време на етапа на планиране архитектите бяха предвидили възможността автомобилите да се повредят или катастрофират. Градът не можеше да си позволи една толкова важна пътна артерия да бъде блокирана. Дори за кратко. В която и да било посока. Затова архитектите бяха проектирали много широк банкет. От всяка страна. И напълно съзнателно му бяха предоставили възможността да поеме трафика в случай на нужда. В същото време въпросният банкет бе достатъчно широк, за да позволи на някои по-смели граждани на Савана да тичат или да се разхождат по моста. Това предоставяше идеална възможност и на двамата мъже да се насладят на живописната гледка привечер.