Телефонът на Емерсън звънна. Това не би трябвало да е възможно. Той го извади от джоба си и погледна екрана.
А там бе изписана думата ДОМ. Което означаваше, че го търси жена му. Тя не би трябвало да го прави. Нали й бе изпратил графика си както винаги. Нали бе пределно ясен. Тя много добре знаеше, че не бива да го търси по време на финалната фаза на някоя операция. Затова Емерсън отхвърли повикването. И прибра телефона в джоба си. Опита се да успокои дъха си. Зачака пламъците.
Трийсет секунди по-късно звънна телефонът на Грейбър. Той погледна екрана, отдалечи се на няколко крачки и отговори. Когато се върна при Емерсън, лицето му бе бяло като платно. Ръцете му трепереха. Но Емерсън не забеляза. Той не виждаше нищо освен огнения ад. От покрива на склада не бе останала и следа. Стените се бяха изкривили от високата температура. Пламъците се виеха във въздуха, полетели към небето. Тъмният облак, надвиснал над останките от склада, сега искреше в ярки, живи цветове. Приближаваха пожарни камиони с включени светлини и сирени. Емерсън се усмихна. Шофьорите им изобщо не биваше да напускат гаражите на своите пожарни. Нямаше смисъл. Те бяха безсилни. Имаха по-голям шанс да угасят слънцето, отколкото плодовете на неговия труд. Поне през следващите няколко часа.
Грейбър вдигна ръка. Протегна я бавно, сякаш се опитваше да помести тежък невидим предмет. Докосна ръкава на Емерсън и го подръпна леко.
Емерсън не му обърна внимание.
Грейбър го подръпна по-силно.
— Шефе! Трябва да се обадиш вкъщи.
Емерсън не помръдна.
— По-късно.
— Не, сега — настоя Грейбър. — Повярвай ми. Спешно е.
— Какво има?
— Става въпрос за Кайл. Сина ти.
— Какво е направил този път?
— Шефе, много съжалявам. Кайл е мъртъв. Починал е преди час.
12
Всевъзможни звуци изпълваха автобуса на „Грейхаунд“. Големите колела потропваха глухо при всяка пукнатина или дупка в асфалта. Вентилационната система сякаш шепнеше и въздишаше. От слушалките на неколцина пътници се носеше какофония от най-различни басови ритми. Някои от по-младите пътници се смееха с цяло гърло, развеселени от онова, което гледаха на своите таблети и телефони. Някои от по-възрастните разговаряха. Една двойка спореше. Други хъркаха, сумтяха, охкаха, стенеха. При обичайни обстоятелства този шум не би позволил на Джед Стармър да затвори очи дори за миг. Той обичаше нощната тишина, нарушавана единствено от обичайния вой на сирени или трафика в далечината, които проникваха в спалнята му през отворения прозорец. Но напрежението от последните няколко дни явно му се отразяваше.
Нощната тъмнина и лекото поклащане на автобуса допълваха внезапното отсъствие на обичайния фонов шум и това сякаш притегли Джед в прегръдката на съня. А тя бе толкова силна, че момчето се събуди цели две минути след като шофьорът включи осветлението в салона. Оказа се, че автобусът е спрял до друг, абсолютно същия като него, и останалите пътниците са вече прави, протягат се или мъкнат багажа си по пътеката между седалките.
По някое време, след като автобусът бе потеглил от предишната си спирка в Блайт, Калифорния, Джед бе придърпал раницата в скута си. А после се бе свил почти на кълбо, бе отпуснал глава върху горната й част и я бе прегърнал като голямо плюшено мече. Сега той се изправи и остави раницата на съседната седалка, тъй като не искаше да прилича на малко дете. Джед погледна през прозореца и видя големия знак, монтиран до автобусното депо в далечината. Знакът бе изпъстрен с планински силуети и бодливи кактуси и надпис на два езика, английски и испански, ДОБРЕ ДОШЛИ ВЪВ ФИНИКС, АРИЗОНА. Джед провери часа. Два и десет през нощта. Ранните часове на сряда. Което означаваше, че автобусът изпреварва графика с десет минути. Очакваше ги час и половина престой. Това бе единствената по-продължителна почивка преди Ел Пасо, Тексас, където щяха да пристигнат по обед. Момчето се замисли дали да не слезе от автобуса поне за малко. Да потърси нещо за хапване. Да се раздвижи. Но реши да не го прави. Оставаха му само триста долара. А го очакваха сериозни разходи. Освен това цялото му тяло бе схванато. Джед се съмняваше, че ще събере сили да се надигне от седалката. Затова не помръдна от мястото си. Той се облегна назад. Затвори очи. И реши повече да не прегръща раницата си.