Ако съдеше по адреса, който Хеъруд му бе дал, жилището на Рот бе разположено вдясно. Ричър почука на вратата вляво. Дълбоко в себе си се надяваше никой да не му отвори. Защото да поднесеш някому новината, че любим човек е починал, е доста неблагодарна работа. Ричър знаеше това от личен опит. Не по-малко неприятно е да поднесеш някому новината, че любим човек е убит.
Вратата се отвори след две безкрайно дълги минути. На прага се появи жена с бели три четвърти панталони и синя тениска. Краката й бяха боси. Косата й бе руса, прошарена тук-там от сребристи нишки, дълга може би до раменете. Жената я бе събрала отзад, на тила, и я бе вързала на опашка с най-обикновен ластик. Лицето й бе призрачно бледо с изключение на тъмночервените кръгове под очите. Ричър предположи, че тя е на около четиресет и пет, макар да му бе трудно да прецени възрастта й предвид обстоятелствата.
Жената огледа Ричър за миг, след което каза:
— Сам не е тук. Той е…
— Знам — прекъсна я Ричър. — Не търся Сам. Трябва да говоря с вас.
Жената сякаш не го чу.
— Сам… Разбирате ли, случи се нещо и Сам… той…
— Всичко е наред. Знам за Сам. Вие ли сте Хана? Хана Хамптън?
Жената примигна, след което кимна.
— А вие кой сте?
— Казвам се Ричър.
— Какво искате?
— Познавате ли жена на име Анджела Сейнт Врейн?
— Анджела? О, господи! Трябва да й кажа за Сам.
— Познавате ли я?
— Дали я познавам? По-скоро, познавах я. Не съм я виждала от години. Тя се премести в Мисисипи. О, господи! Дани! Трябва да кажа и на него.
— Дани?
— Дани Пийл. Той също замина. Той уреди Анджела да започне работа.
— Сам познаваше ли Анджела?
— Разбира се. Те работеха заедно. Преди няколко години. Сам й беше шеф… или по-скоро ментор.
— А Сам познаваше ли Дани?
Хана кимна.
— Те поддържаха ли връзка помежду си? — попита Ричър.
— Дани не особено. Анджела от време на време. Тя понякога се обръщаше към Сам за съвет. Относно работата й. Но защо ми задавате всички тези въпроси?
— Сам и Анджела общуваха ли през последните дни?
Хана се замисли.
— През уикенда. Тя му изпрати някакви неща по имейла.
— Какви неща? Служебни? Лични?
— Служебни.
— Сам спомена ли за какво става въпрос?
— Някаква счетоводна глупост. Анджела не знаеше какво да прави. Тя беше разстроена… превъзбудена. Често й се случва. Сам не биваше да се забърква този път. Казах му да я остави да се оправя сама. И без друго си имаше достатъчно работа. Но, не. Сам си беше такъв. Никога не отказваше на приятел.
— Каква счетоводна глупост?
— Нямам представа. Някакви числа не съвпадаха. Сам не навлезе в подробности — каза Хана и замълча за момент, след което възкликна: — Чакайте! За какво е всичко това? Започвате да ме плашите. Какво става с Анджела? Какво искате от мен? Не ми ли кажете, няма да отговарям на повече въпроси.
— Хана, имам новини — отвърна Ричър. — Свързани с Анджела. И това не са добри новини. Можем ли да седнем някъде?
Хана отстъпи крачка назад.
— Кой сте вие?
— Казвам се Ричър. Помните ли полицай Хеъруд? Разговаряли сте вчера. Не се съмнявам, че ви е оставил визитката си. Позвънете му. Той ще гарантира за мен.
Вратата се затвори и две минути по-късно се отвори отново. Хана покани Ричър с жест да влезе вътре. Той я последва и се озова в дневната на апартамента й. Стаята бе просторна, обзаведена с мебели от светла дървесина, тапицирани в нежни, пастелни тонове. Имаше две ниски библиотеки и малък телевизор в ъгъла. Покрай овалната трапезна маса със стъклен плот бяха наредени бели кожени столове. В далечния край имаше кухненска част, разположена зад барплот с два високи стола до него. Хана прекоси дневната и се настани на единия. Ричър последва примера й и седна на другия.
Хана опря лакти на плота и заяви:
— Сега ще ми кажете, че Анджела също е мъртва, така ли?
— Откъде знаете? — попита Ричър.
— Хеъруд ми каза, че сте били полицай. В армията. На вратата ми звъни полицай. Първо ме пита за някого, а после заявява, че носи лоши новини. Е, не е нужно да си гений, за да се досетиш за какво става въпрос. Какво се е случило с Анджела?